|
| Солун с неговата Бяла кула и с част от крайбрежието му югоизточно от пристанището (долу) и улица в Горния град през 1900 г. Снимки на Д. А. Крайнев за книгата на Н. П. Кондаков "Македония. Археологическо пътешествие", СПб, 1909 г. Хирургическа обработка на огнестрелна рана на ранен български войник, вероятно от 7 Рилска дивизия (вдясно). |
Всеки старателен преглед на балканските събития от пролетта на 1913 г. ще ни върне назад във времето поне до есента на предната 1912 г., а в повечето случаи - и много по-далеч, за да огледаме издълбоко причините за случилото се. Нищо не е просто и лесно, нищо не се разбира от само себе си, когато стане дума за Македония, тая историческа област се превръща в главната балканска награда след отслабването на средновековната българска държава в края на ХIII в. Точно така е, областта не буди никакви спорове, докато България защитава с лекота населението и земите си. Точно с трайното омаломощаване на българската държава трябва да свържем възбуждането на силните стремления на балканските страни откъсване на части от тая земя. Чак през ХIХ в. ще трябва да отнесем първите целенасочени усилия за етническото прочистване и обезбългаряването на по-голямата част от тая обширна област.
Болно ни е, когато се сетим за пропуснатите възможности в Балканската и в Междусъюзническата война заради безмерната всеотдаденост, заради героизма и заради трагичното величие на българския воин. На тоя патриотичен подем българската политическа класа отговори с очевидната си неспособност да задържи отвоюваното. Няма да сме справедливи, ако твърдим, че тия твърде неопитни тогава политически деятели не са дали, в повечето случаи, всичко според силите си, поне в това бих искал да вярвам. Всеки от тях е имал своето основание да отпразнува голямата победа - кой за да влезе като римски император в Цариград, кой заради гешефтите с вносно оръжие, някои и от искрен патриотизъм.
Тъжното е, че ако българската политическа класа през 1913 г. е все още твърде неопитна, то странно защо, също и днес, вече 135 години не можем да излъчим политически деятели, които да искат, но също и да могат да управляват за благото на България и на целокупния народ. Даже напротив, рязко влошаване е налице в тая сфера. Особено през последните години сме свидетели на безумно управление, чието невежество и зложелателност трудно ще се открие в цялата ни история. Да не би пък политическият ни модел да е нещо сбъркан?!
* * *
Вероятно ще трябва да се съгласим, че Солун сам по себе си и през цялото си историческо развитие не притежава самостоятелен характер, тази "безличност" на града е особено забележима в неговия византийски период (Н. П. Кондаков, 1909). Така е и днес. Макар неофициално градът да е смятан за столица на областта Македония, неговото владеене и днес е въпрос само на престиж без някаква съществена полза да произтича от това, значението му е като на всеки по-голям пристанищен град, нищо повече.
От Средните векове насетне особено е мястото на Солун като военно средище предимно и същевременно като средоточие на важни търговски връзки. Градът има, в по-малка степен обаче, също производствена функция, от местните работилници тръгва модата на някои типове средновековни накити, например, които добиват значително разпространение по целите Балкани. Монетосеченето и производството на луксозни керамични съдове допълват стопанската картина на градските функции. Но не е само това, християнските реликви в града го превръщат в особено важен религиозен център, което е изключително важно чак до началото на ХХ в.
Във всички случаи обаче Солун остава вечният "втори" чак до наши дни. Провинциален по своята природа, откъснат в значителна степен от околните земи поради различния им етнически състав, във времената на османското владичество градът съхранява двете си основни градски функции, позагубва малко от производствения си характер, без да добави нова религиозна слава.
От времето на големите славянски нападения над града та чак до началото на ХХ в. Солун противостои на предимно българската си по етнически състав околност, българските семейства в града до началото на последното десетилетие на ХIХ в. са едва 250 (според G. Weigand, 1924). В самото начало на ХХ в. Солун е средище на гръцката търговия за действащите като своеобразни фактории обединения на гръцките търговци в Сяр, Драма и Костур. В същото време връзките на Солун с "чисто българските градове" от вътрешносттта на Македония като Охрид, Куманово, Скопие, Воден, Битоля могат да се определят като пренебрежими (Н. П. Кондаков, 1909). Тук ще е нужна забележката, че това състояние на връзките на българските градове със Солун остава такова, но само до откриването на Българската солунска мъжка гимназия и на Българската солунска девическа гимназия през 1880 г., с разрастването на българското образователно дело в града, връзките му с българите във вътрешността на Македония несъмнено се засилват. Въпреки всичко няма да можем да пренебрегнем търговското значение на Солун за цялата област, главно заради огромния търг, който се провежда тук веднъж годишно, по Димитровден, през втората половина на октомври. За това важно стопанско събитие се готвят в цяла Македония.
Ако съвсем бързо погледнем към статистиките за броя и народностния облик на населението в Солун и в неговата околност без съмнение ще установим, че в края на ХIХ-началото на ХХ в. настъпват съществени промени. Преобладаването на българския етнически елемент в околността на Солун, както и в цяла Македония е, разбира се, безспорно. Значителни изменения на броя на българите в чертите на града настъпва в края на ХIХ в., когато се наблюдава почти взривообразното им нарастване - от 250 семейства през 1890 г. солунските българи през 1913 г са вече поне 10 хиляди (Н. Иванов, 1924). Изглежда обаче, че и тоя брой може би е занижен, понеже пак толкова са българите и през 1900 г. (според В. Кънчов, 1900). Вероятно разликите идват главно пресмятането на броя на българите-патриаршисти, в отличие от българите-екзархисти.
Във всеки случай трябва да е ясно, че българската общност в началото на ХХ в. е в подем, тя се увеличава многократно до Балканската война. Към всичко това трябва да се прибави и рязкото преобладаване на българите в Солунска кааза, тогава ще е много по-ясен българският стремеж към Солунското беломорско крайбрежие.
Като стана думи за стремежи, ще трябва да се отбележи, че Гърция много преди Балканската война подготвя своето разрастване в съответствие със създадената още в началото на ХIХ в. национална идея за съвременната гръцка държава като продължителка на Древна Гърция и на средновековна Византия. Покрай всичко друго непосредствено преди началото на войната атинското правителство свиква на оръжие 250 бивши четнически водачи, които да организират въстание на гърците в Османската империя в непосредствена близост с тогавашната гръцко-турска граница извън големите населени места и така да улеснят напредването на гръцката войска именно към Солун (D. Dakin, 1972[=2005]). Същите тия четници имат всъщност и грижата по сплашването на негръцкото население в Тесалия и Македония, а при възможност - и за етническото прочистване на предвидените за завладяване земи.
Колкото и да е странно, през втората половина на 1912 г. към Бяло море се опитват да насочат и Сърбия. За да си освободят достатъчно място но крайбрежието на Синьо море, Австро-Унгария и Италия сътворяват смайващо предложение - Сърбия да бъде овъзмездена с "една ивица място на Бяло море". Тая идея трябваше да се осъществи за сметка на България, естествено, и в пълно противоречие с предварителните българо-сръбски договорености. Но освен това такова развитие на събитията би било съвсем нагло пренебрегване и на етническите дадености в Македония, което предизвиква острата българска реакция, поднесена от министър-председателя Ив. Ев. Гешов.
Естествено, към закрепването си по бреговете на Бяло море се стреми и Османската империя. Макар българските победи в Тракия да обезсилват в значителна степен военната й мощ, нейната историческа роля, както ще стане ясно скоро, никак няма да е незначителна. С по-сетнешните действия и бездействия на турските войски в Македония и по Беломорското крайбрежие на практика се решава в голяма степен въпросът за османското наследство по тия земи.
* * *
В историческите съчинения обичайно не е добре прието словотворчество от вида "какво би станало, ако . . .", гадаенето трябва да оставим на циганките по Женския пазар. Горе-долу така може да се представи и отговорът на въпроса "Чие е правото?". В цялото човешко развитие тоя въпрос има само един отговор. Правото е на силния. Милозливите, любезните, загрижените, хрисимите, добросърдечните, нежните, обичливите не печелят, или поне аз не се сещам за подобен случай. Та затова няма полза да се суетим, като стане дума за пропуснатите възможности по време на войните през ХХ в. Наистина важното е да извадим поуката от тия събития. Да, знам, че не го можем много-много, но все някога ще трябва да се научим.
(следва)
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=585566
http://www.segabg.com/article.php?id=586451
http://www.segabg.com/article.php?id=600899
http://www.segabg.com/article.php?id=618508
http://www.segabg.com/article.php?id=619375
или "османския" (както е в турската историография) град са, че той се развива различно от градовете в западна Европа още преди османското завоевание. Тук съм посочил отликите: Още през 12 в. в Западна Европа градовете извоюват самостоятелност и самоуправление, организират си сами гилдии, които имат както занаятчийско-търговски, така и политически, административни и съдебни функции. Балканският град остава просто голямо населено място, с неговите махали скупчени около храмовете, пряко ръководено и контролирано от абсолютната централна власт. Едва след кърджалийството, градове, но преди всичко малките градчета и паланки получават възможността за ограничено самоуправление и тръгват по пътя, по който западноевропейските градове са вървели вече половин хилядолетие. 