Завърнаха се и свраките.

Напролет навсякъде се завръщат прелетните птици. А при мене? Забелязах моите гости в деня, когато от Трявна ми се обадиха, че в гнездото върху комина на старата баня, днес музей на източните изкуства, се е "прибрал" градският щъркел. "Прибират" се също патиците и жеравите, лястовиците и чучулигите, всичките там гургулици, пъдпъдъци и гривяци, авлигите и стърчиопашките. А пред моя прозорец се завръщат свраките. Не мога да се подпиша, че всяка пролет, нито, че са същите, "нашите" свраки, но този път се появиха и доста чевръсто си струпаха гнездото. На същото дърво и на същия клон. Сякаш клечките в човките им бяха номерирани и ги полагаха на точно определено място. Навремето разказваха, че така американците пренасят откупени старини от Европа - номерират им камъните и ги възстановяват "точ в точ". Та и моите свраки така. Не че си пренасят гнездата в Америка, тук си седят свраките, ама се местят. По някакъв свой си план. Или просто не ги свърта.

Историята, както се разбира, не е съвсем прясна, писал съм вече за това (всъщност, дали наистина за същото това?) пернато семейство, може би не точно в "Нерви и утехи", но някъде си спомням, че писах, само не си спомням преди колко години е било. Не съм знаел, че трябва да го запомня, защото от това, кога са дошли свраките за първи път, произтичат много въпроси.

Навремето, когато се заселихме в "Младост 2", наоколо нямаше никакви дървета, освен редки, пощадени от булдозерите овошки и огромната върба, щастливо оцеляла и до днес в зелената "площ", от която вече десетилетия си вземам клончета за Цветница. Неуютна, изровена околност, която потискаше сърцето. Съседът ми П.П., царство му небесно, беше на служба в общината и уреди един камион с фиданки, които ние разграбихме като невидели и засадихме безразборно под прозорците на блока. Всеки си избираше дръвче и го настаняваше за вечни времена под балкона си. Аз боднах една липа, но по-далече, в края на празното място - свободно да прави корона, да "бухне", както съм чувал от дядо ми Павел. И тя наистина израсна, разгърна се - богато, величествено дърво, което лете ни буди с аромата си. Избрал съм й мястото щастливо, защото, от лакомия ли, от невежество ли, усърдната ни бригада стовари от камиона и насади толкова фиданки, че сега от прозорците на половината етажи слънцето и пейзажът се виждат само след листопада.

В този гъсталак някак е оцеляло и тънкото иглолистно дърво, където свраките периодично се настаняват. По навик му казваме "борчето", но силно се съмнявам, че това е точно бор. Трябва да намеря някой да го идентифицира, защото ако този сюжет със свраките продължи да се развива, истината трябва да се уплътни. Притиснато отвсякъде, то е расло нависоко, за да докопа малко слънце. В ниската си част и в средата дървото няма клони, има само една китка на върха, вероятно достатъчна, за да го тегли нагоре. (Сега е на нивото на четвъртия етаж.) Стъблото му е голо като тояга, но гъвкаво. Дори най-слабият полъх го люлее като махало сред мрежата от унило застинали клони наоколо. Това е ясно - нямаш ли листа, няма и вятър. Не е ясно защо двете пилета избират този разлюлян ствол, който не предлага нищо друго освен сигурна морска болест, за да снесат яйца и да измътят потомство. Най-вероятно онези, които летят, нямат страх от клатушкане. По нищо не личи птиците да си падат по твърдата земя. Може би точно обратното.

Свраките пребивават на "борчето" по някаква своя си програма. Появяват се през март и почват да пикират към клонището на дървото - всяка с внушителна клечка в клюна. Подреждат ги като греди на своето жилище, после се затаяват, не мога да ги разглеждам, въпреки че са на нивото на прозореца - всичко се разиграва от обратната страна на ствола. Ясно е, общо взето, какво правят, защото след време откъм гнездото рано сутрин ще се носи все по-усилваща се глъчка, в която пиукането на малки пиленца недвусмислено ще пояснява, че продължението на рода и тази пролет се е състояло. След време големите извеждат потомството си по околните клони, предполагам, че нещо ги обучават или наставляват, докато един ден преставам да ги различавам - кои бяха старите и кои новите. Имало е години, когато сме ги засичали как една по една отнасят клечките от своя дом някъде в дълбочината на комплекса. Измъкват се заедно с целия си строителен материал и се изгубват за известно време. Напролет (но не всяка пролет) се завръщат - те или тяхното потомство, кой да ти каже. Започва строителство, размножаване и т.н. Сякаш някоя театрална трупа строи своя декор и изиграва безхитростния си репертоар, за да се вдигне след това в търсене на друга публика. Пиша това и очаквам някой да ме поправи: не театрална, по-скоро циркова трупа е доброто сравнение. Ден ли, два ли, колкото трябва дни строят своето шапито и после си изиграват представлението. Защото каквото да правят върху разлюления ствол на "борчето", то си е жив цирков номер. Не ти трябва трапец, не ти трябва баланс на бутилка, не ти трябва ходене по тел.

Казвам това и, разбира се, си спомням кога предишния път писах за тези шумни и безцеремонни съседи. Било е преди седем-осем години, когато Томата за кратко управляваше един всекидневник. Тогава заран се отегчавах (или нервирах?) от втръсналите политически лица, които нахълтваха през всеядните програми на сутрешните блокове, и отивах пред прозореца - да погледам пернатите строители на фона на разсънващата се "Младост 2". В телевизора, впрочем, се разиграваше същото: баланс върху какво ли не, предизборни салтоморталета и други циркови номера.

Разбрах, че действителността пак ме хвана на любимия си номер - "дежа вю". В любимите си два аспекта: единият продължава живота, другият го съсипва. Всичко се повтаря - и птиците, и говорещите глави на екрана. Само че птиците, дори ако са същите, прелитат и си отиват. Имат мисия и я изпълняват. А онези от екрана все там осъмват и ако прелитат, то е от телевизия в телевизия и от партия в партия. Идва ми да обърна телевизора към прозореца - да гледат и да се засрамят. Но ме е страх, че ще урочасат пилетата...