В околоизборната тупурдия закономерно се сетиха и за многострадалното село Мечка. Предлагаха го като илюстрация за разгула на беззаконието в държавата, като трогателен пример за "беззащитността на нашите майки и бащи" (никой не пропускаше да спомене това), за безсилието на полиция и правосъдие, както и за нехайството на властта и политиците за съдбата на обикновения българин. Това е един от малкото случаи, когато българин не се употребява в смисъл на български гражданин, защото издевателствата, терорът и гаврата над него в Мечка са дело също на български граждани, но не българи. Мелодрамата за мъките на пропищялото и прокудено население на селото се точи пред погледа на обществото повече от десетилетие, звукът на неговите плачове и страдания се усилва пред избори и се изключва между тях. Изключва се и картината, впрочем. Едно, за да не се смущава розово-златният сън на властта, второ - за да не се възбуждат клетвите и вайканията на циганските фондации и хелзинкските съгледвачи, че се потъпква свещеното право на един човек да граби и малтретира друг човек.



Минавал съм през Мечка в далечното си детство,



когато с баща ми (беше ревизор в кооперативния съюз и проверяваше селските кооперации) често пътувахме по селата на север от Плевен. Имам почти детски спомен от тогава: голямо, богато, културно. Такива бяха повечето села между възвишенията и Дунава - с градски къщи и хората облечени по градски. В плевенската Първа гимназия съучениците ми от Мечка правеха впечатление. Известно време дори седях на един чин с Б., тихо момиче с необясним финес. Приятел бях със засмения, духовит гигант Кунчо Игнатов, по-късно популярен ректор на плевенската медицинска академия. Разказвам това само за да мога да заключа онова, което всички знаем: Мечка не заслужава днешната си зловеща слава, нито днешната си зловеща съдба. Никое село, впрочем, не я заслужава.

Но да си дойдем на думата. Беглеж, за който в "Нерви и утехи" съм ви разказвал неведнъж, е от другата страна на Плевен, най-южното село и в днешната Плевенска област. Селото е бежанско, тук са намерили убежище свободолюбиви родове от околността, местили са новото село неведнъж, докато го укрият така, че и днес пътникът успява да го забележи едва когато е навлязъл между къщите му. Може би затова и на един от ридовете над него има трогателен, изграден с купчини камъни надпис: "Беглеж". Пътникът, идващ от София, вижда първо надписа и окуражен, се спуска в долината по коритото на селската речица, където открива и самото село.

Разказвам това, за да стане ясно колко непримирими, сговорни и способни на общи усилия са били онези хора, когато е ставало дума за живота и свободите им. Турците, които в различни времена се присламчват към селото, са показвали склонност за съжителство или самите са изпитвали притеснения от властта. "Чужди" турци обикновено са заобикаляли Беглеж, особено гибелно за невнимателни, неинформирани аги, които, попаднали в такова богато село, опитвали да се възползват по какъвто и да е начин от това. Затова и властта не е била особено настоятелна, когато е заселвала сред българите различните мюсюлмански маси, чрез които е усилвала и заздравявала държавата си. Беглеж минавал между капките, очевидно се е смятало, че едно такова заселване вещае повече неприятности, отколкото стабилизация на империята.

След една от руско-турските войни от XVIII в. мирният договор включва спогодба за размяна на население. Русия ще приеме християнски маси от турската империя, а Турция - мюсюлмани от руската. Така в околността се появяват всякакви пришълци, някои от полудиви, зверски жестоки племена, които, макар и да заобикалят Беглеж, са оставили в селската памет спомен за агресия и кръвожадност. Татари, арнаути, манафи, юруци, зебеци, черкези, абази - тези имена и днес се употребяват, макар и неразшифровани напълно. В селото се помнят преселници от селата по Вит, спасяващи живота си с бягство. Особено безчовечни се споменават юруците и зебеците, изобретателни и амбициозни в жестокостите.

След като Русия окончателно завладява Кавказ, 15 големи черкезки племена решават да се изселят в Турция. Избират българските земи. Във Варна се стоварват 80 000 души за настаняване в Дунавския вилает. Разпределяли ги по списък в българските села. "Нарядът" за Беглеж бил 50-60 семейства, но с всевъзможни отлагания и под различни предлози това бива многократно осуетявано, та в края на краищата селото приема само 15. Християнското население имало задължение да приготви за пришълците къщи, селскостопански постройки, да отдели по чифт волове и млечна крава, земеделски и всякакъв друг инвентар. Определят им се ниви - есенниците са вече засети, а за пролетните култури селяните разкореняват парцели в общинската гора.

Кавказците не харесват новите места. Отказват воловете и искат биволи. Навсякъде отиват възседнали, въоръжени, дори на нивата не свалят пушките от рамо. Работят до обяд, спят след пладне, а вечер излизат на грабеж. Плячкосват агнета, овце, кози, продукти, кожи, вълна. Но селото не било особено сгодно за подобен вълчи поминък. Българите били бдителни, съумявали да се предупреждават едни други, дори да си дават знаци между пръснатите по баирите колиби, където държали стадата. Отпорът с кучета, криваци, брадви, а и с добро огнестрелно оръжие скоро отучил черкезите да върлуват в "родното" землище. Помни се, че тук пришълците открили българския специалитет: да лекуват в прясно одрана овча кожа смляна от бой снага. Често им се налагало.

Не успели да подчинят селото -



хората били безстрашни, силни, солидарни



Околните села си имали "свои" черкезки банди, районите били "заети". Разочаровани, след тригодишен "гастрол" в Беглеж, една есенна утрин черкезите натоварили покъщнината си, дечурлигата и хубавите си жени и се изнизали от селото, без дори да оберат царевиците си. Преселили се в Драгана, по онова време изцяло черкезко и абхазко гнездо.

Всичките тези събития ви предавам по историята, оставена ни от местния книжовник, просветител и селски първенец Павел Гетов. Прелистването на такива истории изпълва човека с печал. Виждаме какво сме стъпкали и попилели, какви хора, какви мъже, какъв сговор, устрем и воля, какво самочувствие - какво общество сме съсипали. Не в Мечка и не в Беглеж, навсякъде по нашите земи, има-няма, за половин век бяха заличени стабилността на българското село, неизкоренимият имунитет на българското село, уви, и самото българско село. Ако то ни е изглеждало безсмъртно - днес се питаме: защо?

Всички власти, откакто аз съм жив на тази земя, са громели българското село в главното, което то е отглеждало и удържало в себе си - спокойната самоувереност, че стои върху земята си и с нея ще се справи и надживее изпитанията, несгодата и времето дори. Днес това село го няма. Партии и правителства, режими и съюзници го късаха, рязаха и съшиваха, обезлюдяваха го и го мачкаха, отнеха му гордостта, отнеха му приемствеността на нравите и добродетелите, отнеха му перспективата - смисъла на неговото съществуване. Няма да го припомняме сега, това е вече друго съчинение. Но ясно е защо едно село днес е безпомощно да се справи с нашествието. Няма ги поколенията, няма го самочувствието, волята и духът за съпротива са разпилени. Няма го изконното му предназначение - да храни, да откърмя нацията. И то вече няма какво да брани. Селото се превръща в плячка.

Превърна се. Справка: Мечка.