Да е честит Денят на солунските двама братя, Празникът на българската просвета и култура, на всички, които пишем и четем под българското небе, както и в българските домове по света. Да е честит празникът на първолаците и на абитуриентите, на всички малки труженици в българското училище, както и на техните родители, на техните баби и дядовци, които съпреживяват вълненията, изненадите и клопките на днешната образователна система. Да бъде честит на техните учители, на студентите и професорите, на академичните старци и на нетърпеливите млади учени, които жертват онова, което всеки в науката й отдава задължително и безвъзвратно - младостта си. Честит да е на безброя от съчиняващи, римуващи, рисуващи и извайващи, свирещи и пеещи, снимащи, режисиращи, раздаващи се на сцената и на екрана, както и на всички, които ги четат, съзерцават, слушат - очаровани, покъртени, обновени. Нека е честит и на колегите от вестникарските страници и от ефира, честито, най-после и на приятелите от "Сега", на читателите на "Сега" - не на последно място, разбира се, и на онези от тях, които в петък преглеждат "Нерви и утехи".

На 24 май ние усещаме душите си осветени, труда ни - забелязан, жертвите ни - изкупени. Винаги съм намирал някак особено това, че на 24 май обикновено падат ослепителни дъждове, най-често с живописни мълнии и оглушителни гръмотевици, понякога преминават в градушки, а веднъж, в Троян, посред манифестацията ме валя сняг.



Отдавам го на специална връзка между този празник и небесата -



някакъв знак, който не мога да разчета, но съм сигурен, че е за нас, част от откровението, в което този ден ни потопява. Сякаш вселената отключва и споделя с нас нещо от своите енергии, без които на нашето поприще тръпката угасва и вдъхновението се топи. Може би дори подтикнат от това, а кой знае дали и не направо подвластен, си спомням за моите учители, както и за събратята си поети, които вече не са тук и са оставили своите страници - с надеждата, че времето ще ги прелиства. Усещам в този ден присъствието на мъже от различни пластове на историята, чувам скърцането на перата им, пращенето на вощениците им, мирисът на неразгадаемите им бои. Преписвачи се трудят над свещените книги, азбукарчета сричат, вековете им пазят тишина. На това поприще рядко някой ще изчезне безследно. По нещо от всекиго преминава в съвременник, в колега, в съратник, дори в съперник и после заимствано, преработено, претопено - по веригата към бъдещето. Със завист споделям, че според мене най-щастливи в това са учителите...

Преди празника ми се обади инженер Стефан Спиров, другар от детинство и съученик от началното училище "Васил Левски" в незабравимия Осми квартал на Плевен. Обсъждали напоследък с Емилиян, със Симеон Гетов и Иван Мангов дали да не съберат онзи някогашен клас - така, на среща. Не искам да ви казвам колко десетилетия са минали от тогава! Хората се срещат по някакви годишнини, но все от завършването на гимназия, на университета. Ние ще събираме класа от началното училище, който тогава и клас не се наричаше, а отделение и който се разпиля още тогава по гимназиите и техникумите на Плевен, "а после и в други градове". Какво ни свързва още, та възниква тази



стъписваща идея, на която обаче отказвам да се засмея?



Свързва ни безсмъртната сянка на нашия учител Доньо Дянков, който остави във всекиго от нас по нещо от своето необикновено сърце. Той беше първият голям пример в нашия детски свят, изпълнен с лишения и запрети. Беше човекът, който ни даваше първите уроци по трудолюбие, достойнство и детска чест. От него научихме, че хората се раждат равни, а отликите между себе си създават чрез своето усърдие, любознателност и постоянство. В онова сложно време, когато ценностите и добродетелите стремително сменяха имената си, той успя да ни предпази от нихилизма и от конюнктурата на отечественофронтовското общество. Имаше традиционни разбирания, традиционни средства - и държеше на тях. Бяхме деца от Горни Плевен, някои между нас горчиво бедни, и часовете в училище бяха единственият шанс за съревнование. Неговата справедливост насърчаваше всички в това.

Търпелив, великодушен, той ръководеше малката ни детска република и внимателно ни отучваше от всичко, на което обърканото време напираше да ни обучи. Когато някой отиваше да го "информира" за пакост или детски зулум (обикновено не повече от счупено стъкло), той изваждаше желязно левче: "Вземи, загдето ми каза!" Отучи ги до един. Така предаде на детските ни души своите мерки за добро и зло и колкото повече растяхме, толкова по-точни и строги ставаха те.

След време разбрах от майка си, че Дянков е бил връстник на дядо ми Павел.



Двама от най-важните мъже в живота ми



бяха родени в една и съща година. И двамата живяха дълго, ще кажа - по-заслужено от всеки друг. Понякога в живота си срещах мъже и жени, които са били негови ученици. Непознати хора, ние се радвахме, че ни свързва това, чувствахме се близки и някак... избрани.

С годините разбрах, че в мен, във всички нас, той е вложил и закрепил своето послание към бъдещето - именно разбирането си за добро и зло, за чест, за усърдие и принос. Какво сме предали ние е вече въпрос на вярност, а и на съдба. Обикновено на 24 май се питам за това.

Спомнете си днес и своите учители. Мъртвите - с добра дума, живите - с честито. Честитката на този празник е голямата награда - в много случай и единствена. За тези, които са ни учили и изградили. И за онези, които по-късно са ни водили през живота с дарба и вдъхновение. Това е и техният празник - където и да са те сега.