Предмет на всеки празник, на всяко голямо честване, стават по принцип събития, които излизат от рамката на нормално установеното. Изключителни случки: подвизи, чудеса, избавления. Когато нещо толкова обикновено и широко разпространено като буквите стане повод за празник, човек започва да се чуди, дали зад тържествената фасада не се крие всъщност нещо друго... Проявите на героизъм са изключение. Грамотността общо взето следва да бъде масово явление. Поне в началото на 21-ви век. Но дали само буквите са в основата на това празненство? Дали чрез тях не се опитваме да осмислим идеи и ценности, надхвърлящи тясната историческата рамка, в която обикновено ги поставяме?

През не чак толкова далечната 1851 г., в Пловдив за първи път се организира празник на братята св. Кирил и св. Методий, който скоро се утвърждава в празничния календар на нацията като Ден на българската култура и просвета и на славянската писменост. Има сведения, че подобно тържество е било организирано и в Шумен още през 1813 г. Но целта не е да разказваме историята на празника.

Както през 1813 г., така и през 1851 г. просветата и грамотността в България са по-скоро



кауза на едно образовано малцинство,



отколкото общовалидна норма. По този повод Софроний Врачански възкликва: "Оле, безрасъдство българско и голяма глупявина! Потъмнели и помръкнали от пиянство и не се хванат да се потрудят да доведат един мъдър даскал и наставник, да научат чедата си на мъдро книжно учение... ами ходят като слепи в тъмнина. О, глупави и неразумни човече!... Така ли чинат другите християнски народи, що са учени и мъдри философи. Я погледайте и попитайте какво вършат те. Я вижте те за какво си разнасят стоката. Не я ли харчат за школи и академии и за учение граматическо и философско? И са станали мъдри философи, и хитри, и учени, и се славят и процъфтяват в учението като пролетни цветове? А не са потъмнели и помръкнали роби и под тежък чрем подложени като нас - неучени, безкнижни, невежи, безгласни, безответни като едни скотове?" Българското общество излиза от състояние на вековна летаргия и културна изолация, последвали загубата на независимостта. На този фон събуждането на все по-широки слоеве на населението за интереси, отвъд непосредствените нужди на ежедневието, трябва да е изглеждало като истинско чудо. Празникът е целял да даде израз на тази воля за образование и просвета, с която народът е свързвал надеждите си за по-добро и достойно бъдеще. Става носител на идеята за Промяна. За преодоляване на статуквото, за нов цивилизационен избор.

Но още тогава, в самата зора на просвещението,



дуализмът, заложен в светогледа на българина от дълбока древност,



започва да прокарва разделителни линии между дух и материя. Наред със стремежа към "умствено возвисяване", върви и недоверието към т.нар. учени глави. От една страна, знанието е нещо желано, най-вече заради престижа и възможностите, които осигурява, от друга страна, винаги ще остане съмнението дали наистина си струва парите, времето и труда. Връзката между познанието и сферата на практическото действие като че ли все ще убягва на иначе прагматичния български ум. Макар и интуитивно да се досеща за нея, той упорито отказва да възприеме правилата на тази благотворна симбиоза, защото е свикнал винаги да разделя духа от тялото. Едното е някъде там, другото - тук. Между двете не само няма особена връзка, но се намират в състояние на принципна опозиция. По силата на тази манихейска логика образованието, интелектът и възпитанието спадат към категориите на духа, които нямат особено отношение към реалния живот. Докато материалният свят се управлява от съвсем други закони. За да успееш в него, са нужни едни други качества, свързани по-скоро с демоничната природа на неговия създател. Така неусетно се стига до една парадоксална ситуация: знанието се откъсва от зоната на действието, а действието губи от дълбочината и смисъла на познанието.

Четейки "Записките" на Захарий Стоянов, осъзнаваме, че цялата борба за национално освобождение е белязана от подобно нелепо разделение - между просветители и революционери. Между хора на знанието и хора на делото. Първите подозират вторите в невежество и безразсъдство. Вторите обвиняват първите в нерешителност и страхливост. И макар че в основата на всяко велико дело да стоят именно хората на знанието, често се случва те да изпуснат инициативата и то да бъде продължено от не толкова знаещи, но по-детерминирани и действени личности. По този начин делото може и да преуспее, но има и голям риск да се изпорти. Защото действия, лишени от промисъл, са обречени на провал.



Както историята неведнъж е доказвала...



Под знака на тези смесени чувства към всяка по-висока форма на култура, изкуство и степен на образованост ще премине и почти целият период след Освобождението. В ненужно, а често пъти и напълно деструктивно противопоставяне между добродетелите на простия живот и развалата на ума, вследствие от прекаленото залягане над книгите. Не друг, а същият Захарий Стоянов - сам той блестящ писател и проницателен психолог на народната душа - отново ще напише: "Аз пак казвам, от учените светът ще пропадне. И тая пословица не е измислена от един човек, от едно село - тя е произведение на целия български народ и в онова време, когато и между нас почнаха да никнат учените цанцугере като гъби; и ако не можем да наречен калугерското учение "глас народа, глас сина божия" лъжовно, тогава още по-малко смеем да назовем тоя глас народен неверен, неправеден и пристрастен, но трябва да се съгласим, че тоя глас е глас на праведно отвращение, глас на праведна и свята присъда, произнесена от нашето общество против развалените мозъци и деморализираните сърца на нашите преучени цанцугере". В страха си да не се преучи и да стане непригоден за живота младият български елит ще се окаже неподготвен за сложните игри на историята. Нещо все ще му пречи да разчете картата на времето, да се ориентира в лабиринта от знаци и символи на високата култура, втъкани в европейския начин на мислене. Поредица от грешни, лекомислени избори, подплатени със самоувереност и егоизъм, присъщи на непросветения ум, ще доведат до серия от национални катастрофи. За което народът ни впрочем също има готова пословица: "от ума си тегли". Теглил е и ще тегли, докато не се научи. Но това за съжаление все се отлага, за да се превърне системен проблем на българското общество, независимо от политическите системи, през които преминава. Неспособността му за просветено действие, произтичаща от принципното неразбиране за мястото на духовността в живота.

Духът на Просвещението, родил и нашето собствено Възраждане, е велик именно поради факта, че пронизва всички аспекти на живота - от най-прозаичните, до най-интелектуалните. Той изважда знанието



от лабиринта на средновековната схоластика



и го връща на хората. Превръща го в двигател не само на икономиката, но и на историята. На човешките взаимоотношения. Нищо повече няма да бъде същото. Включително мисленето. Нещата, които само до оня ден са изглеждали естествени и нормални, изведнъж ще станат дълбоко неприемливи - като робството, във всичките му уродливи форми. Нещата, които поколения наред са смятали за непостижими със средствата на разума, ще станат пределно очевидни - като произхода на видовете. Дух на промяната, дух на справедливостта, вдъхновител на революциите и на борбите за "човешки правдини" - това е духът, изпълнил сърцата и умовете на нашите славни предшественици.

На деня, посветен на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура, може би трябва да се замислим за всичко онова, което ни пречи и спира да превърнем познанието в действие и през класните стаи, научните кабинети и библиотеките да го включим директно в кръвоносната система на нашата измъчена от неграмотни експерименти нация. Действие, което би преобразило живота ни, страната ни и нас самите. Защото силата на просвещението се проявява именно в делата - в тях се оглеждат както полетът на мисълта, така и дълбочината на ума. Пак и само по делата му ще познаем и доколко един народ е приел в сърцето си заветите на своите духовни учители. Честит празник!