От няколко години насам България е пазарен периметър, запазен изключително за чуждестранни инвестиционни банкери. Последните няколко пула от борсово-боновата приватизация на държавни акции само доказват този извод, защото водещите изпълнители на държавната поръчка са все с чуждестранна собственост. Но точно в този случай пролича и едно безкрайно



обнадеждаващо явление:



всеки от именитите главни изпълнители се беше снабдил и с по един български инвестиционен посредник за партньор в работата. Скептиците сигурно ще заподозрат, че това е само начин за поевтиняване на разходите - нашите финансисти имат жалко ниски часови ставки в сравнение с чуждите инвестиционни специалисти. Ако беше само заради евтиния труд, нямаше да има нужда чуждите банки да сключват съдружие с местни финансови институции - можеха както досега да ги наемат като неафиширани подизпълнители. Съдружието показва от една страна повишено доверие към нашите частни финансови посредници, а от друга страна е признание за нарасналото им влияние и възможности. Поне що се отнася до вътрешния капиталов пазар. Странно е само защо това признание идва пак отвън, докато



държавата игнорира местните



специалисти в практически всички по-съществени поръчки, като конкурсите за избор на консултанти по продажбата на банките и големите държавни фирми. Механизмът за прогонване е много прост и очевидно преднамерен: за целта в тръжната документация се включват изисквания, които нито един български участник не може да преодолее. Най-често се поставят изисквания кандидатът да има натрупан международен опит или пък да има капитал или оборот, каквито за всеки е ясно, че нашите фирми нямат. Сигурно помните случая, когато условията за приватизация на една апетитна държавна банка бяха специално преправени, за да се елиминира неочаквано появил се български кандидат. Преправените изисквания гласяха, че кандидатът трябва да е банка, която да има над 100 млн. лева капитал (бе ясно, че нито една банка с преобладаващо българско участие няма толкова). Като отстраняват националните посредници, администрацията



подарява пазара на чуждите банки.



За тази сегрегация си имаме дежурно обяснение - държавата наема чужди посредници защото те щели да привлекат вносен капитал, а пък нашите кандидати без друго били неопитни и некадърни. А тук качество се иска, световно ниво! Нейсе го видяхме добре това световно ниво в десетки опропастени тъкмо от чуждите акъллии приватизационни сделки. Помним как специално наети да търсят инвеститори чужди банки стигаха до епохалния извод, че най-подходящ купувач за предприятието е собственото му РМД. Мигар трябваше да водим консултанти от странство, за да открием този страшно подходящ кандидат? Другият аргумент обаче е верен: специализираните фирми на българския финансов пазар са очевидно хем немощни, хем неопитни.



Но откъде да натрупат международен опит,



след като са изолирани дори от средно значимите сделки на вътрешния пазар? Вярно, че вече имаме отлично подготвени хора, учили и работили в първокласни световни институции. Но едно е квалификацията на изпълнителя, а съвсем друго - реномето и престижа на фирмата като самостоятелна финансова институция. Засега българските банки и инвестиционни посредници имат шанс за достъп до световния пазар само ако работят по наши собствени сделки. Едва ли скоро ще поканят някоя софийска финансова къща да структурира първоначалната емисия на някой - да речем новозеландски - индустриален гигант. За съжаление единствените български емисии, които могат да разчитат на интерес на международния пазар, са само онези, които пласира държавата и евентуално - столичната община. Мисля, че като данъкоплатци на тези емитенти можем да искаме от тях



да подкрепят българските институции,



които имат интерес да трупат опит на международния финансов пазар. Достатъчно ще е следващият път, когато пазарят чуждите посредници, на които ще възлагат емисия на български ценни книжа, държавните и столичните власти да поставят условието за участие и на българска банка или небанкова финансова институция като ко-мениджър на емисията. Това няма да струва скъпо (тарифите у нас са дробни части от комисионите на световните фирми), но ще бъде изключително полезно начинание. По този начин държавата ще помогне за развитието на фирмите, които бъдат удостоени с такова партньорство. Но пък в бъдеще тъкмо те ще са надеждните финансови партньори на държавата, общините и фирмите, когато търсят пряк достъп до световния финансов пазар.