Все повече хора ми споделят, че усещат някаква все по-динамична чудноватост на времето, в което живеем. Подобна чудноватост усещам и аз; работата е там, или по-скоро разликата, че май я усещам, откакто съм се родил. Само че то е друг въпрос, с автобиографични авточопления, та не му е тук мястото. Вярвам, че въпросната чудноватост съпътства човешката история през всичките й печални серпантини. Сега просто се е посгъстила. Преди няколко дни археологът Николай Овчаров каза, че сякаш повтаряме декаданса на късноримската епоха. Случи се след един форум, вече на маса, когато човек е обикновено по-склонен към обобщения, заедно с писателите Антон Дончев, Михаил Неделчев, историка Андрей Пантев и други. Овчаров разказа за римлянин, останал в историята единствено с това, че се самоубил от страх да не обеднее. Самият римлянин бил повече от заможен, по днешни мерки състоянието му се равнявало на около 10 милиона долара, допълни археологът. Но имал си страх човекът. Накрая страхът му го довършил.

Нашите страхове не са по-малко от онези на чудноватия римлянин, без да му имаме богатството. Нямам предвид прословути неофолк сентенции като тази, приписвана на сънародника ни, който се бои "да не изстине и да се не мине". Сигурно в резултат на нея изстиваме не по-малко от всички хора по Земята, но



чувството за минатост



ни съпровожда от люлка до гроб.

Имам предвид днешната ситуация в страната. В нея забелязвам нещо странно. Не се чува нито един глас никъде, който спокойно и категорично да заяви: "Вярвам на политика Х, мисля, че е честен, достоен, компетентен. Истински лидер." Няма да дочакате нищо такова. Свян и срам са похлупили дори тези, които в душата си може би имат такъв лидер. А може и да няма такива. Забележете, че това състояние е прецедент за нашето общество - състоянието, в което никой не ще да признае доверие комуто и да било. От страх (най-често оправдан) да не се мине, разбира се. Помня в съвсем близкото минало стотици възторжени признания за Бойко Борисов, дори стихове и поемки му пишеха разчувствани лелки от градчета и селца. Даже в редакцията дойде едно такова преди около 4 години... А преклонението, което изпитваха наши сънародници към г-н Симеон Сакскобургготски в зората на министърпредседателстването му? Ами обикновените адепти на "синята идея", които попиваха всяка думица на г-н Костов и го гледаха като идол? Ами не особено образованите, но простодушни момчетии, запалени от патриотарския патос на г-н Сидеров до степен на възрожденска класика? Ами достопочтените и сиромашки избиратели на г-н Доган, привиждащи в него своя Вожд, Баща, Спасител? За социалистите сега не говоря - те през последните десетилетия избягват публични признания към генсеците поради масовата стигматизация на тоталитаризма. Това пък състояние стигна дотам, че дори пред социолози се свенят да признаят политическа привързаност, та объркват прогнозните резултати.

Днес кой и кому публично признава такова чувство? Не говоря за зависими люде, които лидерът е вкарал в избирателен списък или е дал служба и е турил до дясното си коляно. Такива, както пише Алеко Константинов през героя си, винаги ще цаливат благодетеля, при това, ако един целуне долу, другият



още по-долу ще целуне



Кризата на доверието във възможните ни политически лидери е стигнала степен, в която мразим дори бъдещите такива. Забележете какво става в електронните форуми и блогове, дори когато някое ново лице, изпъкнало по време на февруарските или юнските протести, започне да набира лидерска инерция. Просто става несимпатично, това е. Начеват да го атакуват с упреци, свързано било с тези и онези, мотивирала го само амбицията, искало единствено по гърба на протеста да допълзи до тучните ливади на властта... И го срутват, преди да се е изправил!

Това безкумирие не е само нашенска аномалия. Степента на разочарование в световните политически модели расте с могъщи темпове. Вярата в икономическата мъдрост на ЕС се подрива от растящата безработица и банкерския произвол. САЩ, демократичният образец на демократите в бившите тоталитарни общества, се оказаха по немислим, парадоксален начин не това, в което ни убеждаваха Вацлав Хавел и Йосиф Бродски, а по-скоро това, което рисуваха Кукриникси: дебел чичо - империалист с ядрена сопа в ръце. Който ползва и срещу враговете си, и срещу гражданите си, и срещу съюзниците си същите онези методи, които ползваха КГБ и Щази. Неслучайно на един от афишите, вдигнати от възмутеното гражданство, узнало от списание "Шпигел" и Едуард Сноудън за подслушванията,



пише United Stazi of America



Ако в България нямаме доверие в никого, излъчен от самите нас, е лесно. Ще ни намерят авторитет, излъчен другаде. Ставало е многократно. Ако целият свят обаче излезе по площадите поради дефицит на доверие в собствените си лидери и системи, е нещо друго, нещо ново. Дали е за страх, дали е за радост, не знам. Сетих се само за сентенцията на един стар селянин от нашия Северозапад, която предвид днешната глобализация по странен начин кореспондира с примера на проф. Овчаров: "Да тъ не е стра, кога осиромашеват сиромасе. Да тъ е стра, кога осиромашеят богатите. Тогай ще има война", беше ми рекъл онзи дедо.