Нека започнем със сравнение и контраст в падението на двама национални лидери - във Вашингтон вечерта на 8 август 1974 г. и в Кайро, миналата седмица.

В първия случай президент републиканец бе принуден да напусне поста, на който бе преизбран по-малко от 2 г. по-рано. Яростният опонент на Ричард Никсън - Тип О'Нийл, бъдещият шеф демократ на долната камара, шофирайки край Белия дом, бил поразен от изключителността на момента. "Нима това не е най-проклетото нещо, което можеш да видиш", отбелязва той. В сградата най-могъщият човек на света се разделя с властта. Извън сградата - никакви протести, никаква спецполиция, никакви танкове. Само един-единствен полицай, който регулира движението в падащия мрак.

Свалянето от властта на президента ислямист в Египет, избран също така законно от страна на генералите, е точна противоположност на гореописаното. В Кайро имаше масови демонстрации, войници стреляха по поддръжниците на Мохамед Морси, докато опонентите му ликуваха по улиците. Във Вашингтон властта бе предадена безболезнено на конституционно определения за наследник на Никсън. В Египет изборът в момента е между хунта и гражданска война.

Не се заблуждавайте за това, което се случва в момента. Наречете го "доброкачествен" или "мек" преврат или просто отговорът на армията на настойчивите искания на народа, но това си е военен преврат. Да, Морси оплеска нещата, но при демокрация лидерите се сменят с изборни бюлетини, а не под оръжейно дуло.

Ако Египет има късмет, нещата може и да не се развият лошо, а по сценария на преврата в Турция от 1997 г., когато бе свалено тогавашното ислямистко правителство. Но си представете и най-лошия сценарий - Алжир от 1992 г., когато военните отмениха изборите, които ислямистката партия бе на път да спечели, и хвърлиха страната в десетилетие на мрачно насилие.

Нека се върнем към Вашингтон 1974 г. Защо не излязоха танковете и протестиращи не щурмуваха Белия дом? Защото нещата не се правят така в западните демокрации - би бил бързият отговор, без да се замисляме. Но защо не? Защото партиите, които се борят за властта, имат много общо - и това е истинската разлика между нас и не само Египет, а и много други страни от Близкия изток и другаде по света.

Да, републиканци и демократи, консерватори и лейбъристи, християндемократи и социалдемократи имат своите спорове. Но това, което ги обединява, е много по-важно - вярата в светското общество, върховенството на закона и пазарната икономика; разумно гъвкавата и меритократична социална структура и приемането на ролята на правителството. Всъщност мненията за това доколко голяма трябва да е ролята на правителството се различават. Но модерната напоследък тема за "неуправляемостта" на САЩ е глупост. Ако търсите неуправляемост, идете в Сирия, Египет или Ирак.

Лесно е да си циничен за начина, по който работи демокрацията - не на последно място заради самохвалството и лицемерието, в които тя често потъва. Редуването във властта е възможно единствено, защото алтернативните модели на обществото действат. Политическите провали в Египет и Сирия доказват този принцип.

Според нашите западни разбирания на най-базисно ниво демокрацията работи единствено благодарение на доверието, споделяно и от правителството, и от опозицията - и то е, че ако едните спечелят властта на избори, другите имат шанса също да го сторят. Превратите работят основно срещу редуването на различните партии във властта, сочи историята. Хитлер наложи диктатурата си чрез правителство, но на практика това бе преврат, подкрепен от закон, който даде на нацистите тотална власт и бе приведен в действие чрез дивашко задушаване на всички други. Най-значимият преврат в съвременната история - в Петроград през октомври 1917 г., пропъди идеята за редуване във властта напълно до разпада на Съветския съюз през 1991 г.

От тази гледна точка е очевиден най-големият провал на близкоизточните репресивни, подкрепяни от армията режими - отказът им да позволят развитието на значима опозиция. Каквато и опозиция да е оцеляла там, тя е тайна и радикализирана, което прави още по-голяма вероятността тя да бъде демонизирана и преследвана от правителството.

Но крахът на комунизма и Арабската пролет показаха, че нито един автократичен режим не оцелява вечно. За щастие по-голяма част от Източна Европа има стари демократични традиции, на които да се опре. Не е така в Арабския свят, където организирана опозиция, която да запълни вакуума, просто не съществуваше, както ясно показва и сирийската трагедия.

Египет, най-важната страна в Арабския свят, даде шанс за разчупване на този модел. Но този шанс най-вероятно вече е отхвърлен от преврата миналата седмица, а това ще има мрачни последици за региона. Президентът Морси и неговото "Мюсюлманско братство" може и да управляваха зле, но можеха да бъдат свалени от власт на следващите избори. Сега те и ислямските движения в други страни вероятно са стигнали до извода, че няма смисъл да се играе по правилата. И неизбежно ще станат по-радикални. А за повторение на събитията от Вашингтон на 8 август 1974 г. в Кайро - просто забравете.