В историята на парламентарната демокрация има малко случаи на "висящ" парламент в ясно очертана двупартийна система - когато след избори нито една от основните партии не може да постигне мнозинство. Когато партиите в парламента са повече от три, обикновено се стига до коалиционна власт, която има различна степен на трайност. Ние успяхме да постигнем "висящ" парламент с 4 парламентарни сили. Гърция за малко беше в нашето положение миналата година, но разбирателството беше невъзможно и партиите директно взеха курс към нови избори. Дълго време положението в Белгия бе висящо - от 2010 г. кабинетът се поддържа от 6 партии, а в парламента има 12.

От може би най-драматичния "висящ" парламент на Европа обаче ни делят почти 40 години. През 1974 г. в Обединеното кралство се усеща ефектът на тежка икономическа рецесия вследствие на петролната криза от 1973 г. Инфлацията е огромна и тогавашното консервативно правителство замразява заплатите в обществения сектор. В отговор миньорските синдикати налагат "спазване на правилата" - стачен прийом, при който работниците започват да се придържат към буквата на закона и инструкциите. Изпълняват се само минималните норми, а всички указания за безопасност се следват до абсурдност. Вместо обичайните десетина минути за задължителния инструктаж в началото на смяната началниците започват да изпълняват цялата процедура, която трае два часа. Производителността драстично пада.

Резултатите са катастрофални за енергийния сектор - запасите от въглища се топят. Кабинетът взема отчаяно решение - от 1 януари до 7 март 1974 г. се



въвежда тридневна работна седмица,



според която комерсиалното използване на електричество е ограничено до максимум три дни в седмицата. Болници, супермаркети и печатници са изключени от правилото, но дори телевизионните компании трябва да спрат излъчването си в 20.30 часа. Ходейки по ръба, премиерът Едуард Хийт предприема рисковия ход да предизвика избори през февруари 1974 г. насред тази критична ситуация.

Кампанията на Консервативната партия е агресивна и фокусирана върху намаляване на властта на профсъюзите. Лозунгът им е ударен - "Кой управлява Обединеното кралство?" Хийт се представя добре, но негативната кампания, както често става, се обръща срещу авторите си. Един от предизборните клипове например предупреждава, че лейбъристите "ще конфискуват банковата ви сметка, ипотеката ви и дори заплатата ви". Едва ли не ще посегнат на дома ви. Налага се консерваторите да се извинят официално на лидера на лейбъристите Харолд Уилсън. От своя страна кампанията на Уилсън е фокусирана върху радикални предложения за съсредоточаване на властта в ръцете на работниците. Кампанията предизвиква критика дори в самата партия. В ярък контраст, Либералната партия успява да постигне голям успех.

Резултатът от гласуването обаче е шокиращ - парламентът е висящ. Очакванията Консервативната партия да спечели не се сбъдват - въпреки че партията на Едуард Хийт печели най-много гласове, поради избирателната система на Обединеното кралство лейбъристите имат повече избрани депутати. Системата е мажоритарна и партията на Уилсън вкарва повече депутати с по-малко гласове. В ролята на балансьор трябва да влезе Ълстърската юнионистка партия, но тя тъкмо е оттеглила подкрепата си за консерваторите заради споразумението от Сънингдейл, което дава право на споделяне на властта в Ирландия чрез създаването на местен правителствен орган.

Кой води задкулисните преговори в тази тежка ситуация? Всяка парламентарна група в британския парламент си има уипове (от англ. whip - бич, камшик) - както образно показва названието им, тяхната работа е да осигуряват дисциплината в парламентарната група и да напътстват съпартийците си как и кога да гласуват. Уиповете



не разчитат на зелен и червен маркер



в пленарната зала като у нас, а подготвят писмени справки до подопечните си депутати за всяка парламентарна седмица. В тази програма събитията се степенуват по важност с подчертаване. При три подчертавания на дадена точка от дневния ред присъствието е задължително и отсъствието се наказва жестоко, в особено важни случаи дори с изключване от партията. При едно подчертаване присъствието е препоръчително.

Уипът на групата става особено ключова фигура в парламент с висящо мнозинство, където всеки глас има по-голямо значение. Другата му основна задача е да контролира системата на "двойките". Не става въпрос за романтични взаимоотношения между депутатите, а за договорка между двама представители на противоположни партии да синхронизират отсъствията си от залата. Ако на единия се налага да отсъства при определено гласуване, то и другият трябва да излезе. Така благодарение само на джентълменското споразумение между двамата балансът в парламента се запазва без промяна. Обикновено системата отпада при гласуването на много важни точки, но двойките може да съществуват години наред.

С помощта на този арсенал от правила Едуард Хийт се впуска в 3-дневен опит да убеди Либералната партия да направят коалиционно правителство. През 2010 г. са разсекретени документи на Консервативната партия от тези опити, за да помогнат на Дейвид Камерън, лидер на консерваторите през 2010 г., да преодолее тогавашния "висящ" парламент. "Нямаше ентусиазъм към идеята за коалиция нито с либералите, нито в лейбъристите", разказват свидетели на разговорите.

Слаба надежда се появява в обещанието на ирландците да подкрепят консерваторите, но да гласуват против тях по въпросите за Северна Ирландия. Това, уви, ги прави твърде несигурен съюзник в парламента. Хийт хвърля всички усилия да сформира коалиция с либералната партия.

Лидерът на либералите Джеръми Торп е особено чувствителен на тема "медии". В ход е план да се подхлъзне пресата - когато най-сетне между двамата партийни лидери е договорена среща, Торп изпраща колата си само с една чанта вътре в съседна ферма, а сам



облича селско палто и работни ботуши



над костюма си и тръгва пеша през три мокри полета до мястото на преговорите. Въпреки всичко прословутата британска преса успява да надхитри Торп - един журналист го чака още на спирката на влака. Разговорите са дълги, но неуспешни. На следващия ден Хийт обядва сам, когато идва отговорът на Джеръми Торп. Признавайки на секретаря си, че се чувства изтощен, премиерът разкрива, че Либералната партия отказва предложението на консерваторите за коалиция. След тъжно заседание за сбогуване с кабинета си Едуард Хийт тръгва към Бъкингамския дворец да подаде оставката си на кралицата.

Харолд Уилсън печели извънредните избори, но победата не му носи особена полза, тъй като и той не успява да създаде правителство с мнозинство. Правителството на Уилсън не е особено успешно, но предприема няколко важни дейности и демонстрира значителен прогрес предвид ситуацията. Лейбъристите успяват да успокоят миньорите, с което печелят и малко спокойствие в обществото. Същата есен са насрочени нови избори. Този път Уилсън успява да събере мнозинство, но то е твърде крехко - само трима депутати в повече. Лейбъристите са принудени да управляват чрез сделки с всички други партии в парламента. Хилавата победа на Уилсън през зимата на 1974 г. изглежда гигантска в противниковия лагер - Едуард Хийт подава оставка като лидер на Консервативната партия и отваря пътя към върха на Желязната лейди. Поради слабото лейбъристко правителство и силния характер и политически усет на баронеса Тачър успехът от 1974 г. се превръща в предшественик за един от най-мрачните моменти в историята на лейбъристите. Това са последните избори, които партията печели чак до 1997 г., а Тачър изкарва цели три мандата като министър-председател на Обединеното кралство. Провалът на Хийт, а след него и на Уилсън, показва специфичния начин, по който британците наричат блокирания парламент. Той може да се интерпретира и като "обесен" - който поеме властта, заема мястото на бесилката.