През 1835 г. в Търново е разкрита и разгромена романтичната конспирация на родолюбиви български първенци. Вдигат буната, смазват ги. Водач на заговора е Велчо Атанасов Джамджията, заможен и почитан в града мъж - от там и Велчова завера. Без да съжалява за своето съдбоносно решение, при последната среща със свещеника той заръчва: "Купете едно бакраче с масло и запалете всички кандила в "Свети Константин" да греят тъй, както душата ми гря за България".

Пазя това предсмъртно желание в паметта си вече много години, без да знам има ли за него документ, следа или каквото и да е потвърждение. Авторът на книгата, покойният В. Начев беше уклончив, но в същото време многозначителен: имал "нещо" зад тези редове. Издирваше преписки, стари текстове и възстановяваше предания, та реших, че това изстрадано послание не е просто белетристика. Днес си мисля, дори и да е белетристика, това пак не е "просто". То изразява непознати днес чувства на непознати днес души - от онези, които "греят" за България. Как са я грели тази българска мечта, само те си знаят: в тъмници, в окови, под ятаган и бесило.

Ще бъде старомодно и претенциозно да съпоставяме сегашните протестни седмици - времето на големите и вдъхновени жертви не може да бъде съживено и повторено. А и цената на гражданската доблест в нашия век не би следвало да е така примитивно жестока. Но цена има и днес, и всеки, който избира бунта, я плаща. Цена има и победата.



Само загубата няма цена



- тя затова е и загуба, за да е безплатна. Но зависи от гледната точка. (Има, например, и друго мнение: "Каквото сме загубили - остава,/ каквото припечелваме е дим.")

Още ден-два и протестът ще напълни месец. Такова продължително гражданско вълнение държавата май не помни. А също и тъй миролюбиво. Това миролюбие олигархията възприема като безсилие и безидейност. Заблуда, резултатът отдавна не е нулев - още от първия ден. От първия ден досега призивът за нов дух, нов морал във властта дава своите плодове. Не в самата власт, разбира се, а в суверена. Нагласата за промяна се разраства, разстила се извън площад "Независимост", бавно все пак, по-бавно, отколкото ни се иска, но необратимо. Викът срещу нравствения астигматизъм, с който политиката увреди обществото, неотвратимо се усилва. Възвръщането на ценности, които в тази политика са забравени до степен като да са забранени, макар и плахо, почва да се коментира. Протестът припомня, че фокусът на политическата система трябва да се премести върху демократичните норми "в оригинал", т.е.



да се прекратят злоупотребите с демокрация



- с процедурите, изборните мошеничества, безскрупулното лобиране, корупционния кошмар. Това е голямата цел на протеста. Тя е идеалната и затова трудно постижима цел. Малката - свалянето на правителството и бързи избори - е практическа, затова и реална. Тя може да се случи. Но тя може да се окаже пирова победа. Техниките на българските политици наподобяват онези в джудото. Те умеят майсторски да се възползват за свои цели от енергията, насочена срещу тях. Хватките им са неизброими. Едни такива избори могат да заковат днешната върхушка за още по-дълго във властта. Така чашата на протеста се чертае наполовина пълна, наполовина празна. Олигархията неизбежно ще опита да отпие от нея или напротив, да я долее.

Законният скептицизъм относно бързия изход от това артистично надигане задължително се приема на нож. Рискувам нервирани подмятания и обидни подозрения. Но днес реалистите са наясно, че духовният капацитет на ангажираните в българската политика е съсипан от цинизъм и компромиси, че в партиите няма резерв от честни и отдадени на българските национални цели фигури.



Проказата е обхванала всички поколения



в днешната политическа класа. В много отношения тя вече е, без преувеличение, антинародна. Тя не е свободна от унизителни и опасни зависимости, не е свободна от собствения си егоизъм, алчност и самодоволство. Личности, "души", които да "греят" за България, трябва се търсят извън нея.

Не вярвам, че по-зрялата част от тази възторжена маса не съзира дозата утопия в целите, които обявява. Не вярвам, че за месец време тези мъже и жени не са осъзнали сложността и проблематичната изпълнимост на своите спонтанни манифести. Даже мисля, че повечето от тях ненапразно вечер водят децата си на площад "Независимост" - вероятно инстинктивно предчувстват, че може би точно тези деца един ден ще трябва да сложат точка на започнатото днес от родителите им. Защото нищо чудно да ни е нужно толкова време, колкото така злополучно изгубихме. За да създадем една България с автентична демокрация, в която европейските ценности да не се нуждаят от превод. И че е крайно важно, неотменно е точно тези деца отсега да "греят" за нея.

Вярвам, че мнозинството от хората в тези юлски вечери добре осъзнават това. И въпреки това те се опиват от своята гражданска пълноценност, наслаждават се, гордеят се с нея. Този протест вече има и друг смисъл за самите тях, смисъл личен, интимен дори, съдбовен за живота им занапред. Защото казано е: щастието не е награда за доблестта, то е в самата доблест.