Едва ли някой е чувал за художника W.M. - млад мъж, роден в държава от Африка. Един ден, подгонен от войните, мизерията и болестите в родината си, той решава да тръгне към Западна Европа, за да търси по-добър живот. Мечтата му свършва на 8 км от Свиленград, в центъра за временно настаняване на бежанци в с. Пъстрогор. Там е вкаран, след като е заловен на южната граница на България. Месеците, които прекарва в очакване дали българските власти ще му дадат статут на бежанец, художникът използва, за да прави това, което най-много обича - да рисува. Картините му обаче не са пейзажи. В тях няма нищо нито весело, нито красиво. Те казват всичко, което W.M. не може да изрече от страх, че казването на истината може да му отнеме възможността да получи така желания статут на бежанец.

Едно от тези произведения на младия художник е първото, което виждаш в кабинета на директора на центъра в Пъстрогор.



Картината изобразява скелет на човек, завързан с верига



С последните си сили, преди да потъне в блатото, в което лежи, той е протегнал окованата си ръка, за да хване белия гълъб на свободата. За жалост не можем да ви я покажем, тъй като ни бе забранено да я снимаме.

"Не ми правете снимка", "Нека да си говорим, но не записвайте", "Вътре не може да се правят снимки", "Ще доведем няколко човека, с които да разговаряте в стаята за преводи (където разговорите се записват - бел. ред)". "Молбите" са на шефа на отдел в центъра Антон Илиев, който ни посреща в директорския кабинет. Те обаче са достатъчни, за да се разбере, че нещо в транзитния център за бежанци в с. Пъстрогор не е наред и ръководството му не иска то да излезе наяве.

През последните седмици името на дома в Пъстрогор нашумя с бунта на бежанци, които се оплакаха от тормоз и побой от страна на охраната. Близо 30 сирийски граждани направиха опит да блокират пътя към Свиленград в знак на протест. Задълбочаването на конфликта е спряно от намесата на представител на асоциация "Свободна Сирия" и започването на вътрешна проверка. Скандалът леко заглъхна до момента, в който преди дни МВР съобщи, че 30 души от центъра са хванати при опит да преминат българо-сръбската граница.



Част от избягалите са същите, които вдигнаха бунт



срещу лошото отношение към тях в дома. Сред тях има и хора от Алжир, Камерун, Тунис, Ирак, Сомалия, Либия и Пакистан. Някои от бегълците са хванали таксита, за да прекосят цялата страна. Други стигнали с влакове и автобуси до Видин, Кула, Белоградчик и Калотина, където били заловени.

Естествено ръководството на центъра отрича всички обвинения, отправени от бежанците. Илиев обяснява създалото се напрежение с пренаселването на центъра. При капацитет от 300 души в него са настанени 365. Това се дължи на драстичния ръст на бежанци към България. Миналата година са били 1350 души, а за първите пет месеца на 2013 г. търсещите закрила у нас са вече 1448.

Според Антон Илиев на камерите в центъра се виждало, че казаното от бунтуващите се не е вярно. Режимът в Пъстрогор позволява бежанците да се разхождат извън него, дори да посещават Свиленград. По думите му ситуацията възникнала, след като една от жените в центъра тръгнала да излиза. Но се забавила на вратата и това предизвикало струпване. Тогава един от служителите на частната охранителна фирма, която пази центъра, я помолил да освободи входа, а това предизвикало недоволството на останалите.

Версията на ръководството почти съвпада с тази на бежанците, но с малки разлики. След бунта един от чужденците - Нермин Алдаруиш, споделя пред bTV: "Исках да отида до града. Стоях тук на един стол, дойдоха и ми казаха: "Махай се, махай се" и почнаха да ме бутат без причина". Мохамед Шамсадени разказва пък, че преди месец полицията е пребила брат му. "Два пъти го пребиха. Преди два дни сестра ми стоеше тук и беше пребита също. Тя не искаше да стои на слънцето, но те я изгониха с бой", допълва Шамсадени.



"Имайте предвид, че много лъжат" -



с тази уговорка от центъра ни повеждат, за да разговаряме с бежанци. Въпреки свободния режим не е възможно просто да разговаряш с хората. Тези, с които се срещаме, са посочени от ръководството на центъра, а мястото на срещата е стаята за преводачи. На входната й врата стои надпис: "Тишина, вътре се записва".

Секон Кеннет от Либерия не лъже, но и не говори много. Той е първият, който "изявява" желание да говори с журналистите. Разказва историята си, която е подобна на повечето в центъра. Семейството му е убито, когато бил на 3 години. Оттогава търси пътя към по-добрия живот в Европа. Той не се оплаква от живота в Пъстрогор, защото обича България. Единствената му молба е да разполага с повече пари, за да може да ходи често до Свиленград: "Ако тръгна пеша, трябва да ходя по час и половина в двете посоки".

Еман Иса от Ирак е другият кандидат-бежанец, който също е позитивно настроен към Пъстрогор. Дошла е сама от Ирак, след като армията на Махди убива приятеля и двамата й братя. Баща й също е прострелян и остава инвалид. Иса станала мишена на армията, след като работела като преводач за щатските войски в Залива. За да се спаси, бяга към Европа. Иракчанката е от една година в центъра и очаква всеки момент да придобие право да пребивава у нас. В центъра също играе ролята на преводач. Знае английски, турски, арабски. Затова другите са я нарочили за шпионин, който подслушва и снася информацията на ръководството. Самата тя не крие добрите си отношения с охраната, тъй като стои в стаята им за разлика от другите бежанци. Според нея всичко е наред и не е съгласна с критиките на другите. "Питам ги: какво правите тук, като не ви харесва?!", обяснява Иса. Те й отговаряли, че не искали да дойдат в България, но тук са ги хванали.



Дотук с положителните отзиви



Третият събеседник не желае да му се споменава името, тъй като се страхува, че ще има големи проблеми. Той е роден в Сомалия, но през последните 7 години е живял в Сирия, където е бил под закрилата на ООН. "Там работех, децата ми учеха, но стана гражданската война и избягахме в Турция", разказва историята си анонимният. В южната ни съседка оставя жена си и четири от децата си и идва в България с останалите три деца да търси убежище с идеята по-късно да вземе и семейството си. Плановете му обаче се разбиват. След като изкарва 35 дни в дома за задържане на бежанци в близкото с. Любимец, той е прехвърлен в Пъстрогор с децата си. Тук се сблъсква с редица проблеми, които определя като минаващи границата за хуманно отношение. "Например искам да се видя с адвокат, но охраната не знае английски", споделя бежанецът и обяснява, че когато не го разбират, започват да го бутат. Той е категоричен, че охраната няма никакво уважение към жените и децата. Същото се случвало и с мъжете, а децата дори отнасяли по някой удар зад врата.

Сомалиецът се оплаква и от малкото средства, които им се дават - по 65 лв. на човек на месец. С тези пари трябвало да си купува всичко - храна, дрехи и дори да плаща на личен лекар. Агенцията за бежанците поема разходите за ток, вода и отопление. Дори и да си купи продукти, няма къде да ги сготви. В стаята, където спи, имало два котлона, за които се редели на опашка. Най-много го притеснява обаче, че



не знае какво се случва с молбата му да остане



постоянно в България. Вече няколко месеца стои и не знае какво ще се случи с него и семейството му, защото не може да се върне в Сомалия, където има война.

Именно неяснотата за бъдещето им създава напрежение сред бежанците в Пъстрогор. На практика това е вторият център, в който биват настанявани, след като бъдат заловени на границата. Преди това седят с месеци затворени в центъра за бежанци в Любимец, който е към МВР. Според доклад на Българския хелзинкски комитет през 2012 г. българските власти са нарушавали закона, като са задържали хора прекалено дълго в центровете за бежанци в Бусманци и Любимец, преди да започне производството им за предоставяне на статут на бежанци. Това става без обяснение и мотиви. Така вместо процедурите за отговор по исканията на бежанците да продължат 6 месеца, те се удължават на година. Нелегалните имигранти са изправени пред избора или да подпишат, че са съгласни да ги върнат обратно в страната, от която са избягали, или да чакат години българските власти да им решат бъдещето. Което също не изглежда никак обещаващо - тогава вариантите са или да останат на улицата без препитание, или пак да правят опити да избягат в лелеяната Западна Европа.