Маргарита Младенова, един от най-успешните ни режисьори, основава през 1988 г. заедно с Иван Добчев театър "Сфумато", чийто директор е в момента. Нейни са наградените с "Аскеер" постановки "Жули, Жан и Кристин", "Мъртвешки танц", съвместната й работа с Добчев "Оооо - Сънят на Гогол". Нейно дело е и едно от най-новите и най-силни заглавия на Народния театър - "Духът на поета", с което Христо Мутафчиев в ролята на Стефан Стамболов се завърна на сцената.





- Проф. Младенова, как като режисьор оценявате парламентарния и околопарламентарния театър?

- Така наречените гафове на новия кабинет, а впрочем освен гафове почти нищо друго не се прави, те също са ходове на играта, която играят управляващите. Но от друга страна, фактът, че всички ние виждаме тези грешки, логично би трябвало да рикошира върху твърдите електорати на големите партии. Намираме се в ситуация, следствие на нашата активност при последните избори. Сегашното положение се дължи на един-единствен глас, който може да спекулира, както си иска. Отвън пък са справедливите настоявания на протестиращите хора. За пръв път те са като един екран, който уголемява гафовете. Това е нова форма на граждански поглед, който не пропуска да отрази и най-малката грешка на политиците. Ролята на протеста е най-вече да прояви скритите аномалии, така че колкото може по-голяма част от българите да не си и помисли да се направи, че ги няма, и отново да допусне тяхното възпроизвеждане. Няма как да избегнем предсрочни избори, когато и да са те.

- Правилно ли е според вас да се разграничават февруарските протестиращи от тези, които сега са на площада?

- Според мен това са естествени фази на едно и също недоволство. Закономерно първо избухна недоволството, породено от социални и битови проблеми, защото то най-трудно може да бъде устискано. Коментирам обаче протестите с уговорката, че нямам подозрения винаги зад всеки протест да стои някой. Впоследствие може да се злоупотреби, но не мисля, че хората могат да бъдат изкарани на улицата от когото и да е. Предпочитам да коментирам протестите на чисто. Профилът на сега протестиращите е съвършено друг и тук нямам предвид колко са сити или гладни. Според мен подобно разделение е много вредно в момента. На протестите са децата ни, там са моите студенти, публиката на "Сфумато". Това не са хора, които са си насмогнали на масрафа и могат да стоят вечер по улиците, защото не им дреме какво ще ядат утре. Това не е вярно. На протестите са негласувалите, там са гласувалите, но парламентарно непредставените вътре. На протестите са младите и развити хора на България, които искат да водят нормален живот, които имат ценности и съзнанието за това; имат воля и отговорност да държат юздите на живота си, но не могат да го правят в този контекст. Докато махалите се карат помежду си като в един нескончаем мач за кого резултатът е един на нула или един на един - а те имат интерес да го правят, селото ще обезлюдее.

- Според вас тези хора предупреждават, че ако сега не бъдат чути, няма да останат тук ли?

- Именно, тук животът им отива в крайно ненормална ситуация. Хората навън са хора на каузата за бъдещето на нормалния човек в България, те не защитават персоналния си интерес. Най-хубавото нещо, което се случи, е, че тези наши сънародници от виртуалното пространство се материализираха, и се видя, че те съществуват. И другото хубаво нещо е, че те трайно се настаниха в кошмарите на политиците. Не може тази държава безконтролно да се таксува като бащиния, да се говори едно, а да се прави друго. Напрежението в момента е около това, каквото и да последва, непременно да се прекъсне веригата на възпроизвеждане на досегашното.

- Трябва ли според вас парламентарното гласуване да бъде задължително, както е в Гърция?

- Не смятам, че принудите са инструмент за каквото и да било. Това, макар и под други форми, неминуемо ще доведе до компрометиране на вота или на задължителното право на глас. По-скоро смятам, че трябва да може да се гласува електронно. Също да се даде шанс на следващите избори на по-малки формации, но такива, които работят за кауза. Нека избирателят ги тества върху практиките им, а не върху възпроизвеждащата се утопия "от бащица на бащица". Мнозина така гласуват, а точно тази нагласа ни свлича все по-надолу. Трябва да възникне нов субект, но това не може да стане от само себе си. То изисква не толкова време, колкото едно по-друго обединяване на персоналното "Не" в колективно "Да" от страна на протестиращите.

Цялото това зацикляне не може да трае до безкрай. И макар отчайващо по-бавно и по-късно, през културните феномени, през съзнанието на тия момчета и момичета на площада ще започне някакво прозрение и излизане. Но то ще започне през артистичното.

- А какво мислите за похарчените близо 1 млн. лв. за това да отпаднат от учебната програма по литература емблематични творби на родната класика?

- По принцип съм против изхвърлянето на класици, защото знам, че това, което се пропусне, не може да се навакса. Не бива да се допуска учениците да прескачат етапи в обучението, защото това са същите етапи като тези в развитието на един човек, на неговия растеж. Не можеш да хванеш детето на 7-годишна възраст и да искаш на следващата година то да мине в контекста на това, което занимава 14-годишните. Мисля, че в основата си е популистки ход. В динамиката, с която се сменят програмите, при наличието на няколко учебника по един и същи предмет, при цялото това клатушкане и доизбистряне ние загубихме децата. Загубихме ги като любопитство, като доверие към учебната програма и най-вече към учителя. И не само ги загубихме, но голяма част от тях започнаха да се повреждат от тази повърхностност на срещата им с познанието, която веднъж е заложена в самите програми и тяхната недоизясненост и втори път - в отвратителния стил, на който се пише. Чела съм учебници по история и признавам, че ако аз съм дете, веднага ще ги захвърля.

- А не са ли обезсилени и самите учители по отношение на агресията на учениците?

- Учителите наистина са вдигнали ръце и оставят децата да правят какво ли не с тях, което те естествено използват. Друг е моментът как са възпитани тези деца, какво си носят от къщи, занимава ли се сериозно семейството с това да отгледа истинска личност. Оттук трябва да се тръгне, а не от това кои автори ще махнем. Прави впечатление една симулация на енергични действия, която не почива на сериозни анализи. И това идва от факта, че всяко правителство отрича тактиките на предишните. Няма абсолютно никаква приемственост и като че не се и залага на нея. Не е нужно да откриваме топлата вода на всеки четири години. Няма нищо по-страшно от популизма, но мисля, че неговото време дойде и той нанася своите поражения много категорично в абсолютно всяка сфера на живота. Сериозното познание и сериозната култура са битка, изискваща замисъл, проект, после проектът да се превърне в стратегия. Нито едно правителство обаче не прави това, а така енергията изтича.

- Но енергията на "Сфумато" като че не изтича. Вашият театър продължава ли да участва на големите европейски фестивали?

- През фактите усещам, че България не можа да се справи с прехода. Заради това, че сме българи, леко се затваря вратата за големи творчески акции на "Сфумато" навън. В европейски театрални форуми, където много пъти сме участвали преди, има, уви, един скепсис към всичко българско. Говоря за фестивала в Париж, в Авиньон, контактите със Страсбург. Като че ли през последните две години те внимават, изчакват какво ще стане тук, за да ни допуснат отново в хоризонта на своя поглед. Надявам се това да е временно. За сметка на това виждам как задграничната им културна политика е преориентирана към Китай, Индия, Далечния изток, тоест перспективните икономики. Но пък има голямо любопитство към "Сфумато" от страна на Асоциацията на европейските театри, на която ние сме единствен български представител, както и от страна на Америка. Вече се задвижи и един много интересен в контекста на настоящите събития международен проект, който се казва "Гражданският театър". Ще се дебатира културната автентичност на гражданите от страните в Европейския съюз - Италия, Испания, България, Франция. Също и всички проблеми, породени от членството ни в него, както и от факта, че културата остава все на последно място. А истината е, че голяма част от проблемите в манталитета, в мисленето, особено в нашия регион, се дължат на отсъствието на култура и на сериозно образование.

- Спектакълът "Медея - майка ми", на който заедно с Иван Добчев сте режисьор, взе "Икар" за най-добро представление. Радват ли ви наградите?

- Самата аз не съм състезателен тип. Кой взел награда, кой не взел, тези неща не бива да се преувеличават, важното е празниците да стават. А ние нямаме истински празници, защото нямаме истински делници. Съсловието ни е толкова угрижено за хляба си, че даже когато има на какво да се зарадваме, не го виждаме, а и да го видим, не успяваме да му се насладим. Това е неестествено.