С риск да изненадам мнозина ще призная, че ми е мъчно за протеста. Мъчно ми е за онази, креативната част от него - за измислящите, за геговете, за многобройните артвариации, за духа на непримиримост към посредствеността, грубостта, лицемерието, алчността. При това не само в политическия ни елит, но и в отношенията помежду ни, и в дилемите на личностните ни приоритети. Изгубим ли това, губим много.

Е как така - ще каже някой, - ти си хем против незабавната оставка на правителството, хем ти липсвал протестът. Ами така, ще отвърна. Аз наистина съм против оставката на правителството. Нещо повече, смятам за най-голяма грешка издигането тъкмо на това искане от страна на скандиралите близо два месеца. Вярно, че подобно искане като че ли създава видимост за осезаем резултат от някакви усилия - желаеш промяна, вдигаш се на бунт, какво по-ясно от катурване на една власт. Само че тъкмо акумулирането на многото послания на протеста в една привидно ясна и проста цел - оставка на правителството, вкара движението в задънена улица. Тази привидно естествена, но непродуктивна катализация бе зададена впрочем от политически сили, неуспели да се доберат до изпълнителната власт или да влязат в парламента. И бе приета като основен лозунг от излезлите на улицата. Който лозунг и задъни улицата с безвариативната си категоричност.

Доста пъти досега е ставало дума за обърканите понятия "ляво-дясно" в нашия политически живот, та не ми се говори особено за това. Но се налага. Продължавам да твърдя, че настоящото протестно движение в основния си патос прилича на бунтовете в Париж през 1968 г. Прилича по артвъзбудата си, по лозунговите инвенции, по живите картини - балетните, музикалните и графичните пърформанси, по екзистенциалния си заряд от типа "не знам какво искам от вас, но знам, че това е моят живот и си го искам обратно". Прилича дори по слогана, който изстреля дама преди два-три дни, попитана дали протестите ще продължат и наесен. "Септември ще бъде май!" - изрече с патос тази жена. Цитирайки бунтовния, левичарски, анархистичен в същността си наш поет Гео Милев, който написа поемата "Септември" в отговор на кървавото потушаване на въстанието през 1923 г. от силите на дясното статукво.

Както вече бе отбелязано, у нас това е по същество силно ляв протест, облякъл десни дрехи поради специфичните стереотипи на политическия ни живот. В тази нашенска специфика официалното ляво се приема като емблема на консерватизма, а дясното - като модерност и революционност. Но сега не е време да анализираме това, то си ни е част от политическата екзотика, при това не най-чудатата част.

Нека се върнем на оставката и защо тя задъни улицата и блокира диалога. Можем да го илюстрираме с малка пиеска с два персонажа.

Участници: УЛИЦА, ВЛАСТ.



Улицата: - Чуй ме, искам диалог!

Властта: - Кажи.

Улицата: - Грозна си!

Властта (с леко неудобство): - E, никой не е съвършен...

Улицата: - Махни Пеевски!

Властта: - Добре. Ето, няма го.

Улицата: - И ти се махай!

Властта: - Че защо?

Улицата: - Не ми харесваш!

Властта: - Тези, които ме избраха, ме харесват.

Улицата (огорчено): - Видя ли, изобщо не ме слушаш.

Властта (озадачено): - Е, как, слушам те...

Улицата: - Защо си тук тогава?

Властта: - Защото съм Властта. Току-що избрана. Легално.

Улицата: - Легално, но нелегитимно!

Властта (чеше се по ухото): - Хм... логос - все закон значи.

Улицата (тропа с крак): - Ето, нямаме диалог!

Властта: - Че защо?

Улицата: - Не ме слушаш!

Властта: - Слушам те. Какво искаш?

Улицата: - Да те няма!

Властта: - Ама ме има.

Улицата: - Ето, нямаме диалог!

Властта: - Имаме, имаме...



И така нататък. Може да свърши бързо, може и да се проточи. И в двата случая клони към безсмисленост. На мен лично ми се щеше енергията на протеста да произведе друго. Какво ли? Точни, конкретни, истински неща. Някой мозъчен тръст на най-свежите от протеста можеше да си ги набележи едно след друго и да ги изиска, посвещавайки им по ден, два или три дни настойчивост. А какви неща ли? О, не знам. Това е работа на протестиращите, както и на способността им за консенсусна култура. Мога само да нахвърлям примери: велосипедност навсякъде! Или - изборна бариера 3 процента! Или - имуществен и културен изборен ценз! Или обратното - глас и за децата! Или - висок данък върху транзакциите!

Или - още по-революционни и фантастични неща: Мандатност в брака! Диктатура на изкуството! Данък върху глупостта!

Тази власт се вслушва по-трепетно, можеше да изпълни това-онова. Преди неизбежно да си иде - като всяка власт. При настоящия вариант обаче септември ще си остане септември. А май ще си остане май. Както е било винаги.

Което - отде да знам - може да е по-легално. Защото изкуството, календарът и политиката си имат собствена легитимност.