В лятната жега, към края на парламентарната ваканция, със завръщането от морето някаква остро заразна болест налегна управляващата лява коалиция и нейните депутати. Една след друга валят идеи за увеличаване на социалните плащания, за контролиране на цени, за силови мерки за налагане на български стоки на пазара... Диагнозата може най-кратко да се определи като синдром на носталгия по зрелия социализъм. Макар че на моменти граничи с откровено безсмислие.

Идеите държавата да се намесва все по-откровено и категорично в работата на бизнеса и да контролира пазара обаче са опасни. В сравнително кратък срок в бъдеще те могат да доведат до много остри и трудно разрешими нови проблеми. Едновременно с това социалната политика се маскира като желание за масово плащане на помощи, вместо усилията да се съсредоточат към най-нуждаещите се. За останалите е нужно просто да се създадат условия за развитие на бизнеса и за гарантиране на стабилни доходи.

Една от най-невероятните и абсурдни идеи на червени депутати се появи вчера - в нов закон за търговските вериги да се разпореди те да не работят в събота и неделя. Така щял да се вдигне оборотът на малките квартални магазини. Очевидно е, че такава мярка противоречи на всякаква здрава логика и на практика не може да бъде въведена. Макар че в страна като България и при това парламентарно мнозинство нищо не се знае. А е опасно и самото мислене в такава посока.

Впрочем идеята вероятно е последица от



плавно натрупване на други абсурдни идеи,



изказвани в последните седмици и месеци. Като например - да се задължат търговските вериги да продават определен процент български стоки, особено плодове и зеленчуци. Или да се ограничи силово вносът на земеделска продукция от съседните ни страни. Подобни тези, тръгнали преди време от земеделското министерство, очевидно сега се завъртат през главите на червени депутати и ескалират до откровена глупост. Трябваше да мине доста време, преди земеделският министър примерно да се сети да заговори за сдружаване на дребните производители, за да могат те да предложат на пазара продукция с количество и качество, която да е конкурентна като цени и да отговаря на изискванията на търговците. Ето тук, в този процес, държавата би могла да се намеси и да помогне - и с подкрепа за организацията на подобни сдружения, и финансово, и логистично - с предоставяне на съответната база.

До такова мислене още не се е стигнало. Може би защото още са живи спомените за централното планиране, за определянето на количеството на стоките, на техните цени и на тяхната реализация. Това, както сочат спомените от миналото, в крайна сметка има един-единствен ефект - разрушаване и на пазара, и на производството. В крайната фаза следва купонна система...

В България наистина не се знае кога и как неразумните идеи наистина ще бъдат реализирани и доказателство за това е свалянето на цените на тока. През тази година то бе направено силово на два пъти - през март и от началото на август. И в двата случая целта бе чисто политическа. Първо бившият премиер Бойко Борисов се закани на монополите в енергетиката и обеща по-ниски цени. Това не спря протестите, тръгнали от високите сметки за ток, и правителството си отиде. Левицата дойде на власт с обещанието за още по-евтина енергия за всички. За да се постигне това, бяха орязани разходите на енергоразпространителите и на някои от големите държавни дружества и електроцентрали. Последиците могат да бъдат много неприятни. ЕРП-тата вече са с ограничени възможности да инвестират в мрежата, а от тях се изисква да поддържат адекватно качество на тока и на услугите си навсякъде. Те няма да могат да го направят, а две от тях започнаха и съдебни арбитражни процедури срещу България. Затруднения ще имат и големите електроцентрали. Никой не го вярваше, но с политиката си в енергетиката българската държава успя в последните месеци



да докара до загуба дори АЕЦ "Козлодуй"!



В същото време изкуствено ниска се поддържа и цената на практика на фалиралата столична топлофикация. Това дружество, периодично прехвърляно от държавата на общината и обратно, дължи само за газ 220 милиона лева. Около него се появяват нови идеи - като например всеки блок или всеки вход да има отделна цена на топлата вода. Как това ще се администрира и колко ще струва - в идеите не се казва. Но пък бе запазена практиката всички в България да плащат за евтиното столично парно чрез сметките си за ток - един от най-големите разходи за добавките за "кафява" енергия е именно за столичната топлофикация.

Никой от левицата засега не се е сетил, че изкуствено поддържаните ниски цени рано или късно ще гръмнат. И това вероятно ще стане още догодина. Противно на популистката лява логика с тези цени всъщност се подпомагат по-заможните хора, които могат да си позволят и по-високо потребление. Нормалната логика би била цените да са реални, а да се осигурят помощи за най-нуждаещите се. Пример за това ни дава Световната банка в стратегия за развитие на ВиК услугите у нас - сфера, в която сме драматично изостанали от развитите страни и в която са нужни многомилиардни инвестиции. В тази стратегия пише, че цените трябва да покриват разходите, а да се защитят социално уязвимите - при които месечният разход за вода надхвърля 4% от доходите. По сметките на банката за такава защита в идните 10 години ще са нужни общо около 130 милиона лева...

Определянето на цени на око според моментната целесъобразност не спира само с решенията на ДКЕВР за тока. Неотдавна икономическият министър Драгомир Стойнев повиши с 2.50 лева - от 72.50 на 75 лева - цената на въглищата за тон условно гориво, когато се използват за производство на електроенергия. Според синдикатите цената трябвало да стане 105 лева. Според министъра така се помага на мините, а заради махането на част от таксите износът на ток е увеличен многократно и така се натоварват и централите, и въглищните мини. Пропуска се, че евтините централи при сегашната схема произвеждат основно за вътрешния пазар, за да имаме ниска цена, и че участието на държавни дружества в експорта на ток е едва 22%.



Крайната печалба очевидно отива другаде



В идеите за социална политика тези дни се появи и настояването от догодина детските надбавки да се повишат на 50 лева и да се плащат за всяко дете. Сега парите са 35 лева и се дават при доход на член от семейството до 350 лева. Освен това детето трябва да ходи на училище и да има задължителните имунизации. Този път откъм правителството дойде и известна съпротива, че такива пари няма откъде да се вземат. Но обсъждането на бюджета предстои, а сегашният кабинет не изглежда способен да има или да налага своя политика или свои мнения.

Детските добавки, впрочем, са един от инструментите на "зрелия" социализъм, с които той се опитваше да наложи контрол и над семейния живот - като се почне от различните добавки за едно, две или три деца при различни нива на доход и се стигне до отнемане на права, ако в определен срок след първото дете не се появи второ. Или до наказанието за липса на деца - ергенския данък. Всичко това не доведе до демографски бум, точно обратното - нацията започна да се топи. Парадоксално, но въпросът с детските добавки е бил обсъждан, вероятно за последно, в Политбюро на БКП в началото на май 1989 г. Това е само 6 месеца преди сриването на режима и само две седмици преди "голямата екскурзия" - финала на така наречения "възродителен процес", довел до национална трагедия и до изхвърлянето от страната на стотици хиляди нейни граждани от турски произход. Та на онова обсъждане въпросите са два - да се спрат дотациите за производството на детски дрехи и обувки и да се "коригират" цените им и да се вдигнат детските добавки. В онова време "корекция" означава просто вдигане на цените...

При сегашните обсъждания за пореден път се чуват плахи гласове, че вместо месечни надбавки за децата би могло да се въведе семейно подоходно облагане. За него се говори от две десетилетия, но имаше само един кратко изтраял и мижав като облекчение опит за някакво подобие на семейно облагане. За сериозни данъчни облекчения за родителите, за признаване освен това на разходите за образование и за квалификация не се и споменава. Образованието е най-ценната инвестиция на едно семейство, а и на обществото като цяло, но у нас никой не иска и да чуе за това. Сетете се само какъв вой се вдига всеки път, когато се спомене за равни субсидии за държавните и за частните училища, камо ли да се признават и таксите за тях...

Централизираната икономика отдавна се провали. Но централизираното мислене очевидно не е. Някои от крайните идеи, които се лансират в последните седмици, очевидно няма да се реализират. Но са страшни с друго - те създават несигурност и непредсказуемост на икономическата среда. Спират или отлагат намеренията за инвестиции - и наши, и чужди. И данните за срив на външните инвестиции почти наполовина в първите 6 месеца на тази година би трябвало да ударят камбаната. Би трябвало и министрите, за много от които се твърди, че били добри икономически експерти, да се противопоставят на носталгията по зрелия социализъм. Дано, ама надали...