Едва ли съществува друг обект, който по-красноречиво да символизира нивото на ментална зрялост у българската политическа класа от автобуса. В родния контекст това отдавна не е обикновено превозно средство, а важен фактор в движещите процеси на разбирането ни за демокрация.

С автобуси бяха докарани онези верни клакьори на правителството, които с гърди бранеха актуализацията на бюджета; и пак с автобуси ГЕРБ мобилизира симпатизантите си, за да резонира в тях риториката на лидера им. Не беше толкова далеч времето, когато автобуси подсигуряваха електоралната мощ на политическите търговци от ДПС.

Белият автобус от онази гореща юлска нощ се превърна в нарицателно за организационното слабоумие на властта, мобилизирала в своя защита провинциалната полиция, докарана също на свой ред с автобуси.

Нищо случайно няма в участието на рейсовете в обществените събития на България, независимо какво пише на предното им стъкло. Возенето и извозването станаха неизменна част от политическия арсенал и автобусите заеха мястото си в демонстрацията на демократична мощ, така както танковете имаха своята запазена роля в репресивната. И в двата случая става въпрос за една и съща мотивация.

По-апатичните, по-наивните или по-непаметливите не биха забелязали нищо странно в автобусите. Когато симпатизантите на една политическа сила желаят да я подкрепят на столичен терен, те използват средства за придвижване, подобно на футболните агитки, получаващи адреналинов прилив само в непосредствена близост до дразнителите си.

По-задружно, по-организирано, по-театрално и понякога по-евтино на общия фон на дългосрочните сметки. Правителството има своите привърженици и противници и извън жълтите павета и това всяка формация, претендираща за масовост, е длъжна да демонстрира. И именно в тази демонстрация е проблемът.

Защото в мисленето си родните лидери не са се променили особено от времената на Петър Младенов и неговия блян за налагане на воля с танкове. Ако алюзията ви е прекалена, нека споменем друг мотив на обществената масовка - тракторите; по-мекият вариант на тежката машинария в служба на политиката.

През 1990 г. текезесарката Руска Налбантова щеше да ги докара в защита на управляващите, двадесет и три години по-късно един друг майстор на кооперирането - Мирослав Найденов, беше готов да направи същото. Ето как между танка, трактора и автобуса има редица общи белези.

Те и трите са средства да се докарат в столичния център, сърцето на политическата ни система, външни аргументи и така илюзорно да се покаже национален мащаб. Всъщност единственото, което се излага, е ограниченото мислене на партийните кадровици и стадната подчиненост на зависимите от тях.

Да се върнем на рейсовете. От една страна, те трябва да са израз на масовост, а от друга страна, нищо друго не прави тази масовост по-нелепа от тях. Организацията им напомня същите механизми, с които политическата класа оцелява през изборите.

И най-ужасяващото е, че тя изобщо не се опитва да скрие това или поне да имитира промяна. Възможността да организираш нещо с автобус продължава да е най-откровеният знак, че си политически активен. И същевременно най-ясният показател за идейната ти импотентност.