|
| Вида Огненович |
Вида Огненович е сръбска писателка, драматург, режисьор. Родена е през 1941 г. в днешна Черна гора. Завършила е литература във Филологическия факултет на Белградския университет, а през 1965 - режисура в Белградската академия за театрално, филмово и телевизионно изкуство. Специализира в Сорбоната, Париж, защитава магистърска степен в университета в Минесота, САЩ. Автор е на романи и пиеси, лауреат е на голям брой награди. Председател е на сръбския П.Е.Н. клуб, вицепрезидент е на Международния П.Е.Н. Издателство "Сиела" издаде на български романа й "Прелюбодейци". В момента Вида е посланик на Сърбия в Дания.
----
- Международната П.Е.Н. организация не е особено позната в някои страни. Защо съществува тя? Какво иска да промени?
- П.Е.Н. е планетарна организация на писателите с клубове в 145 страни на всички земни континенти. Осъществява си дейността главно през националните центрове и като професионална организация най-вече брани свободата на словото, автономията на книжовното дело. Защитава правата на пишещия срещу политическите, държавните, религиозните и всякакъв друг вид ограничения. Има, разбира се, и други цели - застъпва се за свободната циркулация на творческото писане по света, помага за популяризирането на добрата литература, съдейства за превеждането й, особено се грижи за правата на малките езици. За около сто години съществуване (П.Е.Н. е основана през 1921 г. в Лондон) П.Е.Н. винаги се е вълнувал от своевременното откриване на опасностите пред света - както по време на мир, така и по време на война. Е, имал е и много врагове...
- Така ли? Че какви?
- Ами - невежеството му е враг. Примитивната сила също. П.Е.Н. е организирал масови протести срещу горенето на книги от нацистите, спасявал е писатели от сталинистките лагери и от други диктаторски режими. Понякога го казвам и така, извинете, ако изглежда твърде патетично - П.Е.Н. е охранител на пламъчето на книжовността, нещо като пазител на планетарната енергия на Невинността.
- Да, доста приповдигнато и метафорично. Но на писателя му отива... Кажете, моля, на тазгодишната П.Е.Н. конференция в Скопие предложихте декларация от името на балканските П.Е.Н. центрове срещу жестокостта и цензурата в Турция, засягаща писатели и журналисти. Това хубаво, но има ли някакъв ефект?
- Какво да ви кажа - колкото и да изглежда сякаш властта там не забелязва тези неща, аз вярвам, че не е така. И знам от опит, че показното равнодушие на всяка власт към подобни критики е външно. Всъщност тя ги забелязва и още как. По правило властта демонстрира винаги свян и дискретност спрямо интелектуални предизвикателства, диалогът не й е любима форма в управлението - дори и в най-развитите и демократични организации. Властимащите, каквито ги познаваме, прогресивно почват да вярват, че от слово тяхната власт няма никога да падне, а единственото важно, което я държи, са оръжията. Обаче забравят, че са дошли на власт тъкмо с помощта на словото, най-често празно, демагогско, като канонада с халосни муниции слово. Не, не, убедена съм, че дори с крайчеца на съзнанието си те все пак се догаждат какво оръжие е словото и ги е страх от него. Затова чрез цензура, чрез подкупване или чрез натиск върху словото гледат да излекуват собствения страх, че властта им върху хората омеква... Затова трябва да им се напомня постоянно, че властовата им твърдина е от стиропор, че се гради върху собствения им властнически аутизъм.
- Балканските ни страни все още интерпретират по коренно противоположен начин общи исторически събития. Такива интерпретации често ни настройват един срещу друг. Мислите ли, че някога ще се излекуваме от националистическата реторика в учебниците си? И дали пък, ако го сторим, няма да загубим част от идентичността си?
- Да, да, и на мен ми се струва, че никъде освен на Балканите няма толкова комични примери как всяка съседна нация приписва на себе си изключителна уникалност, голям митотворчески потенциал. И вместо да насочваме усилията си към повече заможност за всички, към синхрон и хармония, ние се караме кой държи първенството в някой мит, чий е еди-кой си юнак или герой, сърбин ли е, българин ли, друг ли. Тъкмо поради тези особености сме били често части от чужди империи.
А исторически факт и поетична метафора са различни неща, пък ние едното често пращаме на мястото на другото. Затова все газим в мътната вода на преувеличената представа за себе си, хабим си енергията да помпаме собствената самобитност. То ни души и се въртим в кръг, от който другите европейски народи са успели да изскочат още в минали векове. Мисля, че модерната история трябва да се еманципира от народните песни и да служи на науката, а не на натруфената метафористика. Книжовността не би трябвало да насажда политически и идентификационни митове, да не служи като допинг за националистически грандоманщини.
- Казвате книжовността. Но днес се чете по-малко, думите на писателите не се чакат с трепет, сякаш са важен урок. Това белег за обща криза на хуманитарното ли е, или знак за някакъв дефицит на авторитети, на социална хармония?
- Трудно е да повярва човек в това, което казвате, днес, когато комуникационните средства са стигнали най-смелите фантазии от неотдавнашното минало. Но наистина днес идол може да възникне за една нощ, след някой концерт, а авторитети все повече липсват. Много сме далече дори от намек за социална хармония, а писателите не са вече говорители на истината, по-скоро от тях се иска да са нещо като обществени бавачки, шоумени. Твърде ограничена е ролята им във формирането на общественото мнение. Ако обаче поговорим за качеството на информацията като такава, то бързината на нейния обмен става сама по себе си проблем. Тя вече престава да бъде свързана с източника си, самодостатъчна си е в някакво кибер пространство и цената на този процес е нейното дехуманизиране. За да противодейства на тези процеси, информацията търси патериците на развлечението, на забавното и тази забавност постепенно измества съдържателния - търговския, дори политическия смисъл. Така побеждава и книгите, и много други изкуства. Атракционът на бързата комуникативност иска експлозивна развлекателност, без почивка и граници. Но такава развлекателност изсмуква жизнената енергия и води до депресии обществото, на които и прозак не помага. Все пак мисля, че книжовната култура ще преодолее тези кризи. Преодолявала е и по-големи. Истинската литература не може да не е вярна на хуманността, в центъра й винаги ще бъде човекът със своята драма, съмнения, разочарования, тайни. Докато има човек, той ще има интерес да се познава чрез словесността. Ние живеем живот, който би изглеждал на хората от миналото като научна фантастика. Можем да говорим с хора от различни континенти в едно и също време, можем за един ден да облетим земята, можем да обядваме в Париж, а да вечеряме в Ню Йорк, можем да видим на екрана своя събеседник от другия край на планетата... Но не можем все още да разберем какво мисли той - тайната си остава. Тази тайна се нарича човек. Затова сферата на литературата няма скоро да се изчерпа.
- Но и човекът е доста различен от Изток към Запад, от Юг към Север. Вие сте посланик на Сърбия в Дания. Усещате ли разделението в Европа - на бедни и богати, на стари и нови демокрации?
- Различията са обусловени от географски и от природни дадености. Деленето на богати и бедни не е само европейско, планетарно е. То корозира доверието между хората. Като посланик не съм приемана ни най-малко като представител на второ качество Европа, но вярвайте, понякога ми е мъчно за всичките тези - наричам ги сирачета на богатството. Сякаш паричните им авоари са им отнели и разума, и силата. Парите си те харчат като истерични нещастници, всичко им отива за задоволяване на нагона и лекуване на страха от собствената празнота. Разбира се, по-голямата покупателна сила дава някаква привидност на повече свобода, но ужасно е да видиш човек, който иска смисъл, а не може да си купи - никъде. От тази гледна точка смятам преситеността за също толкова опасна за човешкия живот, колкото е и гладът.
- А приличат ли си според Вас протестните движения днес по света? Виждаме вълнения къде ли не - в Египет и Тунис, в Бразилия, в Гърция и България... Глобален феномен ли е това, или навсякъде си има локална причина?
- Изглежда като глобално явление, но не е. Причините навсякъде са почти диаметрално различни. В Тунис искат връщане към конфесионалната държава, в Египет искат секуларизация на своята държава, в Гърция се бунтуват против твърде строгите мерки на ЕС, в България не искат повече корупция. Всеки протест има смисъл, но в зависимост от разумността си заслужава по-голяма или по-малка подкрепа.
- Занимавате се с театър и литература, с дипломация, с администрация, с политика - кое е най-важното в живота Ви? Семейството, кариерата, писането, парите?
- Много неща смятам за важни, но в основата на всичко е любовта. Сигурно не съм никак оригинална с този отговор, но така е. В привидната си незащитеност любовта се оказва всемогъща, с безброй лица. То е най-важното.
