Позицията ми е идентична с тази на президента Обама, установи на 2 септември българският президент Росен Плевнелиев, запитан каква е позицията на България за кризата в Сирия. Той откри прилика между себе си и американския президент, защото и двамата прехвърлиха проблема за дебат в парламентите на двете страни.

Да равняваш крачка с президента на най-силната държава е респектиращо, но неразумно. След седмица Барак Обама може да преодолее колебанията си и да нареди военен удар по Сирия дори без ясна подкрепа от Конгреса. Дали тогава нашият главнокомандващ Плевнелиев ще заеме "идентична позиция" за нападение срещу Сирия? Ако не му стигне решителност, ще има ли поне смелост да заяви, че по този въпрос се разминава с позицията на президента Обама?



За предупреждение трябва да му служи ужасното положение,



в което се оказа френският президент Франсоа Оланд, който заемаше войнствена поза, докато си мислеше, че тръгва с Обама на война в Сирия. Но сви бойните знамена, след като разбра, че не само Германия и Великобритания отказват да участват в наказателна операция в Сирия, но и че САЩ са склонни да изчакат. Да изтичаш сам пред строя, е конфузно. Съюзниците в лагера на френската левица веднага се дръпнаха от социалиста Оланд и комунистическият в. "Юманите" го подигра с голямо заглавие "Сирия: а сега - смешникът".

Плевнелиев е добил навик да предизвиква усмивки, когато се изказва по международни въпроси. За щастие, неговата роля по конституция е по-скоро представителна и освен излагане на държавата други сериозни последици не настъпват от неговия ентусиазъм във външната политика. България обаче е поставена пред изпитание да заяви позиция, и то по въпрос, от който може да понесе щети за своята национална сигурност - както в резултат на събитията, които предстоят да се случат не много далеч от нейните граници, така и поради липсата на обща политика на нейните съюзници в ЕС и НАТО. В усилията за координация тя трябва да каже какво мисли по сирийския проблем в Съвета на министрите на външните работи на ЕС и в Северноатлантическия съюз. Отделно всяка от големите държави, чийто глас се чува по проблемите на Близкия изток, се стреми да улови сигнали от малките, за да си изгради представа за международните нагласи. А България няма интерес да си разваля отношенията с никого.



Как постъпва в такава деликатна ситуация правителството?



В деня, когато Плевнелиев застана до Обама, без да знае какво ще реши американският президент, премиерът Пламен Орешарски огласи позицията на своя кабинет: "България счита, че Съветът за сигурност на ООН е необходимо да изпълни своите отговорности, за да се прекрати насилието в Сирия". С други думи, България очаква великите сили да се разберат (иначе няма да има решение на Съвета за сигурност), след което тя ще ги подкрепи. Удобно, ала непрактично, защото е ясно, че не могат да се разберат. При отсъствието на съгласие е важно държавата да има и резервен вариант, защото пак ще бъде питана с кого ще се чувства политически близка по сирийския проблем. На всичко отгоре може да й бъде поискано съдействие, което тя не изключва, обяснявайки, че още нищо не й е поискано. Тази готовност личи в изявлението на Орешарски, че България "ще допринася според възможностите си за постигането на мир, справедливост и започване на устойчив демократичен процес в Сирия". Тук възниква въпросът



какви са нейните възможности



В Афганистан започна участието си в операцията на НАТО през 2002 г. с полева баня (банно-перален комплекс) и 32-ма рейнджъри, после прати механизиран взвод, две охранителни роти, съветници и пр., които във върхови моменти наброяваха около 600 души. В Ирак се записа в "коалиция на желаещите" през 2003 г. и до края на 2008 г. участва с 11 контингента с общо 3367 души, които дадоха 13 жертви. В операцията срещу Либия "Обединен защитник" през 2011 г. бе по-сдържана и предостави само фрегатата "Дръзки" със 160 матроси да патрулират в Средиземно море срещу нарушаване на оръжейното ембарго.

Най-внимателно следи днешните военни възможности на държавата министърът на отбраната Ангел Найденов. "България не разполага с такива способности за участие в преки бойни действия. Не разполагаме и с бойна авиация, която да участва при нанасяне на бойни удари, както и със самолети, способни да зареждат във въздуха", поясни той и добави, че към България не е отправено запитване или искане за участие в т.нар. "коалиция на желаещите". "България трябва да е резервирана към този вариант и за мен той е неприемлив", отсече авансово Найденов. В този смисъл той се доближава в рамките на НАТО до позицията на Германия, която заради предстоящите избори на 22 септември изключва всякакви разговори за нейно участие в операция срещу режима на Башар Асад. Нито дясната Ангела Меркел, нито нейният ляв съперник Пеер Щайнбрюк биха провокирали германската общественост с непопулярната по принцип идея за включване на страната в нова война. Германският външен министър Гидо Вестервеле заяви, че САЩ не са искали германско участие в удар по Сирия "и ние не предвиждаме" да участваме.

Не толкова категорична е позицията на българския външен министър Кристиан Вигенин, който също набляга, че още не са ни канили в операция срещу Сирия, но спира дотук и не отхвърля евентуално участие. Той е по-уклончив от Найденов и си оставя вратичка: "Аз мисля, че е много малко вероятно България да се включи в "коалиция на желаещите", и подчертавам, че до този момент не е имало каквито и да е било искания - конкретни, нито за военно или друго участие, нито дори за политическа подкрепа на подобни действия". Колкото и малко да е вероятно, все пак има такава вероятност, както се разбра, от негово изявление след заседанието на външната комисия в Народното събрание в сряда.



Бившият премиер Бойко Борисов го нападна по повод ситуацията в Сирия:



"Тя е изключително опасна, а българският външен министър е много слаб". Вероятно го сравнява със своя бивш външен министър Николай Младенов, който бе хиперактивен около кризата в Сирия и се стараеше да играе ролята на координатор и обединител на сирийската опозиция. Ако правителството на ГЕРБ бе повторило мандата, сигурно България щеше да стои най-близо до нетърпеливата Франция за бърз удар по режима на Башар Асад. И вероятно щеше да изпрати отиващия си посланик Филип Отие с традиционния орден "Стара планина", който му бе отказан от Вигенин.

Получава се парадоксално политическо разместване - управляващите френски социалисти се разминават с управляващите български социалисти и биха могли да намерят съмишленици по-скоро в българската десница, докато резервираната към нова война в Близкия изток френска десница може да разчита на разбиране в левия сектор в България. Подобна беше ситуацията при управлението на десния президент Жак Ширак, който се обяви против нашествието в Ирак - за радост на българската левица, докато нашата десница имаше по-войнствена нагласа.

Политически синхрон между Франция и България в момента може да се намери единствено в крайния десен сектор. Председателката на Националния фронт Марина льо Пен се обяви "яростно срещу всяка намеса, независимо от доказателствата (за химическата атака)", като обясни: "Интересите на Франция не са засегнати. Няма за какво да се намесваме". Тя сякаш се бе консултирала с лидера на "Атака" Волен Сидеров, който няколко дни преди нея бе заявил: "Позицията на "Атака" е категорично против участието на България в какъвто и да е военен конфликт. "Атака" е за пълен неутралитет на държавата ни".

Единственият, който не се колебае да зове за военно участие на България в Сирия, е бившият министър на външните работи Соломон Паси. Както при нашествието в Ирак не се интересуваше от доказателствата срещу режима на Саддам Хюсеин, така и сега не са му нужни заключения на експерти по химическите оръжия, за да провъзгласи режима на Башар Асад за виновен и заслужаващ наказание. "Президентът на Сирия Башар Асад трябва да бъде отстранен от власт, независимо дали е използвал или не химическо оръжие срещу цивилни", отсече той. Ако бе станал генерален секретар на НАТО, както се бе кандидатирал преди 4 години, България щеше да шие вече знамето на операцията в Сирия, за която дори президентът на САЩ още се колебае. Все пак е хубаво, че българските политици имат кратък срок на годност и не се задържат повече от един мандат на власт.