Моето пребиваване в гимназията съвпадна с една странна мода в българското образование - издаването на училищни вестници. Това го е имало преди Девети септември и нямаше други пречки да се завърне освен острата подозрителност на властта към каквото и да е печатно слово извън официално контролираните издания. Не казвам, че ученическите вестничета бяха оставени извън контрол, но той бе някак неофициален, не се усещаше. Според някои съвременници тази вълна тръгна от нашата Първа смесена гимназия в Плевен - циклостилното вестниче "Средношколски зов" веднага доби известност в държавата. Почнаха да се роят последователи - и все "средношколски" - "Средношколски пламък", пак в Плевен, само че вече градски вестник, "Средношколско знаме" - в София и т.н. След толкова "средношколски" издания вестничето на гимназията в Беглеж будеше завист с простото си, но изразително заглавие "Ученическа дума". Изданията общуваха помежду си, понякога се обменяха материали и карикатури, някои от тях се разпространяваха и извън градовете, в които излизаха. Но това е само за да си представи читателят едно време, което и аз вече не мога да повярвам, че е било - парадоксите на миналото винаги изглеждат несъпоставими с парадоксите на съвременността.
Градския ученически вестник "Средношколски пламък" списвахме заедно с Георги Константинов и Иван Бабуков. Беше доста увлекателно занимание, а понякога и подобно на руска рулетка - в последния момент някой от комсомола се вторачваше в отделна страница или материал и не се съгласяваше да го отпечатаме, докато не го убедяхме, че това не заплашва партийната линия, обществения интерес и неговия личен. Много рядко се намесваше Партията - да даде някакви насоки и да призове към все по-изострена бдителност. Но тя тези изпълнения ги правеше пред комсомола, а комсомолците ги свеждаха до редакцията. Поради ниската периодичност на вестника (месечник ) обикновено ги забравяхме. Партията за нас бе някакво невидимо, многоръко и многоглаво същество, също и с много очи, а най-вече с много уши. Освен това в печатницата имаше един тайнствен чичо, комуто предаваха екземпляр от мокрите страници и той също нещо четеше и си записваше. Метранпажът Бай Пирон (казваше се Пиронков) ни осведомяваше, че онзи бил "подписал, колкото могъл". По този начин изразяваше своето съмнение, че човечецът наистина се бе научил да се подписва. Тогава много началници и всякакви клечки спешно добиваха ценз във вечерни гимназии.
Бай Пирон бе забележителен представител на своята славна професия.
Беше част от артистичната плевенска бохема, общуваше и гуляеше на равна нога с плевенските писатели и художници, с артистите и музикантите. Думата му се чуваше, а думата му бе гърлеста и цветиста. Каквито образни препоръки съм получил от него, не доживях никога повече. Този бай Пирон е действителният герой на днешната случка.
Дълго време в редакцията се търкаляше едно фейлетонче, за което все не се намираше място. Веднъж място се отвори и фейлетончето "влезе". Разказваше за някаква учителка, която ходела на кино без билет, като се представяла, че търси нарушители на вечерния час. Тогава имаше такъв час, нещо като полицейски час, но само че за ученици. Заради него късните прожекции бяха забранени за гимназисти. (Не се смейте, покрай този вечерен час ходих с намалено поведение до последния срок.) Фейлетонът все "падаше", защото не беше остроумен, но накрая му излезе късметът, вкарахме го в броя за абитуриентските балове. Всичко беше измислица, разбира се, но не щеш ли, да се окаже, че има такава учителка в един от техникумите. И от някъде тя да разбере! Оплакала се направо в Партията. А от Партията се обадили в печатницата. Да им се изпрати текстът.
Бай Пирон взел да усуква: текстът е загубен, не може да се открие. Но онзи с подписите погледнал готовия, "вързан" брой и го открил. Наредили броят да се спре, а наборът да се извади. От набора да се вземе отпечатък. В онази печатница (и по онова време) текстовете се набираха с отделни букви, редовете не се отливаха от разтопен метал на линотипна или монотипна машина. Словослагателите кълвяха буквичките една по една, стягаха колоните с разни приспособления, най-често с канап. Е, бай Пирон извадил фейлетона от готовата страница, после го изпуснал ужким върху наборната маса и разбъркал буквите. Ето го наборът, казал, само че в разсип. Вечерта ядохме кебапчета в една бирария на пътя за Кайлъка и той ни завеща поредната си мъдрост: "Запомнете от мен: може всичките букви да са налице, и пак да няма текст!"
Това правило съм си спомнял неведнъж
След години в спомените на Константин Паустовски прочетох подобен многозначителен епизод. Някакъв провинциален белетрист не позволявал да му пипат разказите - никаква редакция, никаква промяна. Веднъж обаче плахият стар коректор се примолил: нека този път, по изключение, да оправи пунктуацията. Разрешили му и от това "оправяне", от простото разместване и добавяне на точки и запетайки разказът разцъфтял,блеснал, заискрил. След излизането на вестника авторът се разбеснял - и той не могъл да си го познае. Дали му да си го свери. Утихнал. Един текст, ако и да не е гениален, като е грамотен, минава в друго качество.
Има си тайни този занаят и най-дълбоката от тях я посочва страхотният руски разказвач Валентин Распутин. С едни и същи думи - казва той - са написани и великите, и бездарните страници.
Това е нещо, което няма смисъл да разискваме. С него просто трябва да се примирим. Но да се подредят буквите и да се поставят запетайките на онова, което днес скандираме и проповядваме, е крайно време. И чак тогава да се видят честни и талантливи ли, или фалшиви и бездарни са посланията, които с такъв апломб хвърляме в пространството. Нищо, че сме отвикнали от това...
И сегашната ситуация плаче,
направо вие за едно фейлетонче.
Ама нема...