Прочетох статията на Ивайло Калфин относно въвеждането на програмите за двойно обучение (малко в училище, повече чиракуване) като мярка срещу нарастващата младежка безработица. Тази стратегия има четирима активни участници - държавата, която стимулира, образователната система, която предоставя услуга, бизнесът, който гони печалба, и младите, които са податливи на социален натиск.

Държавата при даден проблем винаги би избрала подход, при който се правят минимални реформи, добавят се стимули и регулация и най-вече - хвърлят се маса пари върху даден проблем. Виждаме това във всеки аспект през последните 20 години в България и сегашният кабинет засилва тенденцията с необмислено увеличаване на социалните плащания. Хвърлянето на пари по даден проблем само по себе си не води до решение - трябва добре да се обмисли каква ще е дългосрочната полза за фирмите. Ако нещо като това, което предлагате, се прави, то трябва да е с минимални пари от държавата. Ако бизнесът не вижда икономически смисъл в краткосрочен план, а гони само субсидиите, нищо няма да се получи.

Бизнесът наистина изпитва глад за специалисти, но



грешите, като мислите, че чиракуването ще оправи това



Икономистите, инженерите, математиците, програмистите и мениджърите не излизат от схеми като тази. В Германия такова чиракуване подпомага онези, които не са влезли в университета и нямат занаят, с който да се изхранват. В този смисъл държавата спестява от бъдещи социални помощи, като ги инвестира в занаятите. Насочват ги предимно към професии, които са изключително важни за обществото - монтьори, строители, заварчици, водопроводчици и прочие, но не непременно такива, от които бизнесът изпитва глад. Това важи както за страните, които са изброени в писмото, така и за България.

Образователната система - другият играч в схемата - има по-голяма полза да вкарва младите в университети, отколкото в кратки обучения. Затова имаме с хиляди повече места във висшите училища, отколкото кандидатстващи. Това е отрицателен страничен ефект на образователната ни система, с който все още не сме се справили. Наистина, тези курсове ще са предимно в средното образование или в специализирани училища, но когато имат избор между лесно висше и някакъв занаят, децата и родителите биха избрали това, което догмата диктува, че е по-перспективно. Висшите училища пък ще отговарят на търсенето.



Така стигаме до младите



Повечето от тях се стремят към определен вид работа, за който дипломата е изискване. Заради обезценяването на висшето образование в България то е нужно дори за елементарна чиновническа работа в клон на банка - нещо, което в Германия се прави с шестмесечно обучение, и при това смея да твърдя - доста по-професионално. Причината е, че докато в това шестмесечно обучение се получава реален практически опит, много млади в България вземат "нещо висше", без дори да имат реални знания и след това обвиняват държавата, че не ги взема на работа.

Заради това идеята за нова работническа класа от млади хора, които са наясно с възможностите си и виждат успеха точно в чиракуването, е химера предвид нагласите на обществото. Не поставям под въпрос нуждата от такава мярка - дърводелците, строителите и майсторите като цяло печелят повече дори в следкризисното време от доста "висшисти". При повишаване на жизнения стандарт именно липсата им дърпа прогреса назад. Въпросът е, че децата трябва да го видят и да се махне стигмата от професионалните училища и този тип професии.

Предложението на Ивайло Калфин обаче е да се пригоди тази стратегия, за да се справим с младежката безработица в условия на криза, а това е невъзможно. Както казах, за да е устойчива, бизнесът трябва да вижда икономическата полза от нея или няма да поеме риска да инвестира в нея. В кризата на доверие, в която се намираме, готовността им да рискуват е нищожна. Да, държавата може да ги компенсира за отделения човешки и икономически ресурс, но опитът сочи, че тези фондове бързо се превръщат в единствената цел на занятието. Изградения от много правителства и програми модел за стимулиране на бизнеса диктува също, че ако искаш да оцелееш, трябва да имаш минимални допирни точки с държавната машина.

Тезата, че точно липсата на хора би стимулирала бизнеса да въведе чиракуване, също не е валидна, защото липсва друг тип специалисти.



В пазар, преливащ от висшисти,



е изключително трудно да се открие свестен служител, който да разбира от нещо. Този проблем не се оправя с шестмесечни обучения, чиракуване или еднократни стимули от 350 лева, платени с държавен заем. И сега има стажантски програми, които помагат в тази насока и определено трябва да бъдат разширени драстично. Има и много частни инициативи, като академията на "Телерик", която доста успешно се бори с недостига от IT специалисти у нас.

Не ме разбирайте погрешно - подкрепям идеята за чиракуването. Изброявам само причините защо би била просто поредното скъпо политическо клише, ако не бъде премислена поне малко, преди да се приложи. Началото ще е навярно най-трудно - трябва да измислите начин да убедите десетки хиляди младежи и родителите им, че "гарджето" им просто няма потенциал за висше образование и би имало далеч по-успешно бъдеще, ако подхване някой занаят - било то майсторлък или чиновническа работа. В същото време трябва да вдигнете социалната стигма над професионалните училища и да занижите формалните изисквания при наемане на чиновници на определени позиции. Последното е нужно, защото ще се окаже, че младеж, минал 6-месечно обучение с чиракуване, е далеч по-подготвен за държавната администрация, отколкото магистър от някой си университет.

Както винаги проблемът не е в идеята, а в детайлите. В подобни програми за подпомагане мантрата е, че щом имаме пари, ще решаваме изскочилите проблеми в движение.