Един призрак броди из Европа - призракът на популизма. Политиците са на път да се преквалифицират в продавачи на утеха с кратък срок на годност. Особено замирише ли на избори. За всяка болка или нетърпимо раздразнение предлагат лек. Ниски са ви доходите? Вдигаме минималната работна заплата! Мъчат ви монополите? Сваляме ви тока с 5%! Познато, а? Само дето политическите решения постепенно се заместват с експресни кредити на доверие. Сърбежът се лекува с подръчни мехлеми. Популизмът е всъщност това - искате, обещаваме ви го - тук и сега! Нищо, че впоследствие парите свършват и увеличението на минималната работна заплата си остава химера, а токът скача, вместо да поевтинее. Политическият пиар е свършил своята работа. Изборите са спечелени. Медиакрацията е най-яркото проявление на популизма -



управление чрез явяване по телевизора,



прочувствени думи, хвърлени в ефира. Вятър работа, но с мигновен ефект. Бойко Борисов ни го показа нагледно в адаптиран, български вариант. Преди него Силвио Берлускони изкара няколко мандата по тази магическа формула.

Парадоксално, глобализацията направи управляваните по-невзискателни, по-разсеяни, а в същото време много по-недоволни. Както пресищането с информация ни прави по-невежи. Вихрената надпревара в областта на новите комуникации формира нова потребителска култура - мигновената консумация. Както на стоки, така и на политически продукти. Старите, тромави процедури за взимане на управленски решения се оказаха непригодни за успокояване на непрекъснатите обществени раздразнения. И постепенно бяха заместени от популизма, политическия пиар и медиите - високоскоростните средства за реакция на социалните очаквания. Раздумките с обикновените хора, дискусиите, кръглите маси и срещите с гражданското общество, накратко -



патетичното местене на въздуха



се оказа балсамът за разтерзания електорат. Примерите за това изобилстват, но да се спрем на българския опит.

Само преди няколко месеца в София зам.-председателят на ЕК Вивиан Рединг изнесе открит урок по популизъм на дискусия с представители на гражданското общество. От сбирката, която магнетизира голям брой гневни, унизени и онеправдани граждани, едва ли ще произтече конкретно политическо действие, тъй като диалогът остана в рамките на общите приказки и личните жалби. Но "слизането при народа" само по себе си постигна плацебо ефекта на площадната демокрация. Българите си изплакаха недоволството от олигархията, монополите, корумпираните политици и беззаконието пред госпожата от Европа, техните случаи вероятно ще бъдат систематизирани в някоя европейска книга за оплаквания и толкоз. Но ще им остане приятното чувство, че някой си е направи труда да ги изслуша, че Европа мисли за тях, че иска да ги чуе. А догодина идат европейски избори.

Примерът на Рединг се оказа заразителен и не след дълго свой "диалог с гражданите" подхвана и президентът Росен Плевнелиев. По конституция правомощията на държавния глава са твърде ограничени, за да се очаква, че той може да реши проблемите на пазарната икономика, правосъдието и медийната свобода - темите на президентските дискусии. Но някакви хора се събраха, побъбриха си, дадоха ги по телевизията, политиците уж "ги чуха" и поуспокоени се разотидоха.



Резултатите от тези сбирки са най-вече психологически



Но за президента те са и политически - ще се покаже като "обединител на нацията", заслушан в народните скърби. Ще размаха пръст на лошото правителство. И най-вече ще прокара определени послания, като например това, че не трябва да се построи "Белене", а пазарът на ток трябва да се либерализира. Тоест ще отметне и доста лобистка работа.

От преките ползи на площадния популизъм реши да се възползва и бившият президент Георги Първанов като захвана да гради мрежа от дискусионни клубове в цялата страна със свръхамбициозната цел да оздрави политическата система и партиите. Първата такава говорилня се оказа напълно ялова. Шкартирани от политиката соцактивисти обмениха впечатления за българската псевдодемокрация в компанията на неколцина видни интелектуалци и учени за разкош. След нея политическата система си остана същата, но затова пък изпадналият в немилост сред съпартийците си Първанов напомпа самочувствието си като политик, способен да събере 100 човека на едно място. И да покаже на бесепарската върхушка, че още е в играта.

Потресен от зъбния статус на провинциалните баби, в бясната популистка надпревара се включи и журналистът - кандидат за премиер Николай Бареков. Нескритата му амбиция е с помощта на площадно лозунгаджийство, танци и редовни бани в народната любов да учреди нова партия, белким и той влезе в голямата политика. А докато дойде време да се изпълняват големите обещания, я камилата, я камиларят... Важното е да се постигне мигновеният политически ефект.

"Говори си, не ми пречиш" - ето до това се свежда площадната демокрация. Тя е продукт на гражданското нетърпение и като всяко недоносче, слепи ги ражда.