През последните дни отвсякъде можеше да се чуе необмисленото и обидно "цирк" - за случващото се в парламента. Обидно не за парламента, а за цирка. Мисля, че след всичко, което бе причинено на българския цирк от новата политическа класа, тази незаслужена морална щета прелива чашата. Цирковото изкуство в България е предостатъчно пренебрегвано, унижавано и разорявано, за да бъде подложено днес и на това.

Всъщност



циркът у нас бе на почит през

повечето време от своята славна история



Успокойте се, тази история няма да я разказвам, донякъде защото и не я знам. Но и това, което помня, е за мене достатъчна причина днес да опитам да го защитя. А помня най-картинно пристигането на цирка в Плевен - поредица камиони и фургони, които се настаняват на площада, опъването на избелялото шапито, дневните репетиции на оркестъра и на части от програмата - чуваха се из целия град. Вечерите, в които този град се изреждаше край арената, децата със замиращи сърца - всичко това може и по-поетично да се разкаже, но достатъчно е и само да се нахвърля, за да се съживи в съзнанието на онези, които не са го забравили. Беше време бедно и сурово, само в цирка не се забелязваше идеологизация и груба политика, там изпълняваха номера, които идваха още от изворите на това изкуство, разчиташе се на



универсалния цирков език -

дързост, риск и красота



За гостуванията на цирка обикновено от Беглеж пристигаше дядо. Случваше се да отиде отделно от нас и тогава ходех и с него - било е в годините, когато още влизах без билет. Спомням си, че веднъж преди труден номер под купола водещият програмата обяви, че той се изпълнява с предпазно въже - другарят Червенков наредил всички опасни номера да се изпълняват с предпазно въже. Настроението на дядо се развали, стана мрачен, направо сърдит. Вкъщи възмутено коментираше тази партийна грижа за артистите - помнеше цирка отпреди Девети и отлично знаеше, че предпазното въже не започва с народната власт. Дядо обичаше цирка страстно, в неговата класация на изкуствата той беше номер едно. Там не можеш да се вредиш с връзки, смяташе той -



ако не си майстор,

ще паднеш отвисоко



Смелостта го омайваше, дресурата го развеселяваше и както бихме казали днес - познаваше го и го разбираше, ценеше професионализма.

Вечер се тълпяхме отвън, насядали по зеленясалите камъни на Мавзолея - от шапитото излиташе музика, каквато по онова време не можеше да се чуе отникъде. Джазът на оптимистите работеше като за последно и свиреше парчета, за които в онези години можеше да се иде в Белене. Задължително даваха по един-два дневни концерта и тогава в града се разнасяха песните на тогавашните български звезди Леа и Лиана, Ахинора и Снежка. В свободните дни музикантите отиваха на басейните в Кайлъка и натам се изнасяше половината град - да видят певиците по бански. Тогава вече съм бил по-голям, все по това време съученикът ми Богомил задължително забягваше с цирка и понякога го връщаха чак след седмица-две. Честно казано, изпитвал съм и аз някаква тъга, когато циркът си заминаваше, усещах магнетизма му посред осиротелия от това заминаване Плевен.



Не и дотолкова, че да го последвам...



После построиха постоянния цирк в София. Целогодишна програма, редовно гостуваха световни звезди - руснаци, китайци, италианци. Режисьорът Боби Спиров постъпи на работа там и понякога ме водеше за интересните представления. Запознаваше ме с артисти - ведри, доброжелателни, удивително скромни мъже и жени, на които завиждах: обикаляха света. Излъчваха добрина и Боби ми предоставяше доказателства за това, за тяхната солидарност и състрадателност, за тяхната почтеност, пожертвувателност и щедрост. В много от големите циркови семейства сираци намираха занаят и препитание, получаваха образование в цирковото училище. В цирковата общност имаше силно развита колегиалност, благотворителност и взаимопомощ. Тогава научих широко припомняния днес епизод след земетресението в Скопие: българският цирк, на турне в града, предоставил своето шапито за лазарет и за подслон на пострадали скопяни. Решението, разказваше Боби, спонтанно взела трупата, софийското ръководство одобрило свършения факт.





После Софийският цирк изгоря,

но българският цирк остана



Остана и каламбурът с двусмисления лозунг: "З0 години социалистически цирк". Нямаше обаче дори предчувствие за онова, което ще се случи.

В първите години след промените все още можеха да се срещнат съчувствие и застъпничество за оставения на настъпващата разруха български цирк. В повечето случаи на думи, но все пак... Държавата побърза да загърби това изкуство, което в България имаше и традиция, и публика, и майстори. Загърби го почти демонстративно - може би защото бе изкуство за народа, честно, директно, открито. Все по онова време един човек, когото познавах и за когото бях сигурен, че е неспособен за каквато и да е работа, ми се похвали на улицата, че е назначен за директор на цирка. Вече беше се чуло, че циркът се разпада, а животните мръзнат и гладуват. Беше ясно, че на българския цирк работата му е спукана.

Той обаче отказа да прекрачи в небитието. Един от неговите първенци,



Александър Балкански и неговият частен цирк, останаха в българското художествено пространство



и защитават това изкуство, укрепват го, развиват го. Така че не само заради спомена, а и за настоящето, за бъдещето, искам да кажа: не обиждайте цирка. По какво го сравнявате с "циркаджиите" от парламента? По достойнството ли, по хуманността ли, по майсторството ли, с които циркът се отличава и се гордее? Как ще оприличите това изкуство с парламентарната чалга и как ще поставите дързостта и риска до безотговорността и шикалкавенето, до словоблудството и подгигилкването? Не, колеги, какво ни е направил циркът! Да не си слагаме този грях. Да потърсим някое друго сравнение. Макар че с каквото и да ги сравним тези юнаци, все ще го обидим...