Още щом си отвори устата за закон за печата, депутатката от ДПС Емел Етем отнесе толкова критики, че ще й стигнат до края на мандата. Колкото и да обяснява, че не е разбрана правилно и че само е искала да попита журналистите какво мислят по въпроса, оттук нататък тя рискува да нареди името си в списъка на свои предшественици, които се напъваха да съчинят такъв закон, но стигаха само до заглавието му.

Проблемът има две страни. Първо, сегашното управляващо



мнозинство показва законодателна немощ в сферата на медиите



То не се справя дори с прякото си задължение да "обгрижва" държавните средства за масова информация. След като направи фалстарт миналата година с новия закон за електронните медии, сега се явява на поправителен изпит пред парламента с втори закон за същите медии. Що се отнася до държавната Българска телеграфна агенция, която е най-пряко подчинена на парламента, управляващото мнозинство дори и не помисля да й съчини закон, а я оставя да кара по инерция с временен статут, защото така му е най-удобна. Излиза, че макар и да не са изпълнили преките си задължения, управляващите се хвърлят да въвеждат ред и там, където работата върви и без тяхна намеса.

Втората страна на проблема е, че



печатът въобще няма нужда от специален закон,



защото е достатъчно да функционира съгласно общото законодателство, валидно за цялото общество. Този въпрос е обсъждан многократно, откакто демокрацията се роди заедно със свободното слово, и винаги се е стигало до един и същ извод - по-широките интереси на обществото да има възможно най-пълна информация, включително и за дейността на управляващите, не съвпадат с по-тесните интереси на властта да се представя в колкото може по-благоприятна светлина. Вярно е, че управляващите получават мандата си от народа, но за да може народът да ги контролира и евентуално да ги сменя, ако не изпълняват волята му, той трябва да знае и доброто, и лошото за тях. Досега демокрацията не е измислила по-подходящ механизъм за обективно осведомяване на обществото от свободните средства за масова информация.

Философията на днешните управляващи, и по-специално на г-жа Емел Етем, личи от мотивите, с които бе сменено ръководството на БТА. Старият директор се бе провинил, че агенцията не е давала достатъчно положителна информация за страната, т.е. за състоянието й при сегашната власт. Затова му нямали политическо доверие.



Посланието към журналистите бе ясно



като телевизионна реклама: "Изпращайте ми само съобщения, които харесвам!"

Но ако за целите на рекламата вестниците с охота могат да отговорят на това изискване, защото рекламодателите си плащат, за другата информация това е невъзможно, защото си плащат читателите. Информационният пазар е регулатор, който изхвърля стоката менте. Започнат ли вестниците да угодничат на властта, ще трябва да минат на държавна издръжка. От проектобюджета за следващата година не личи правителството да е предвидило разходи за нуждите на масовия печат и затова г-жа Етем и други като нея не би трябвало да се нагърбват с неговото управление.

Законът за печата не може да бъде друг освен Закон за свободата на печата, какъвто съществува във Франция от 1881 г. Неговото присъствие в съвременното френско общество се усеща не само от изобилието на вестници и списания, но и от често срещаните надписи, изсечени върху каменни фасади в центъра на Париж и други големи градове: "Забранено е да се лепят афиши съгласно закона от 1881 г." Това е единствената строга забрана, регулираща печата във Франция вече над един век - тя пази фасадите на къщите от досадници, които иначе биха лепили навсякъде афиши и обяви. А в България е обратното: властта нехае за омазаните с лепило и окичени с хартии сгради, но бди за чистотата на собствената си фасада.