Симпатична репортерка ме затрудни: какво днес трябва да разбираме под "будител", "будителство"? Единственото, което можах да измъдря, бе "отдаденост". Нямах под ръка други синоними, ако и това може да се нарече синоним. Не притежава задоволително обяснение и обществото, може би защото всичките му размишления и идеи за съдържанието на това понятие са били прекъснати за десетилетия. Защо едни творци, просветители и борци са будители, а други не? - въпросът е с повишена трудност и изисква внятен и достъпен отговор, какъвто рядко някой може да спретне. Може би защото, ако такъв въпрос има, той не се задава гласно - поне не сме го чули. Въпросът се избягва, защото води към друг, по-висок, но и по-трънлив смисъл, личните усилия и жертви на всеки, който се труди в нивата на просвещението и културата, на националното самосъзнание и издигането на националната съвест и чест. Този смисъл не е посилен, а често и не е приемлив, именно понеже е свързан с жертви и най-често не се смята подходящо възнаграден. Може би заради това понятието "будител" днес е твърде свободно плаващо в общественото пространство, възстановен бе празникът, но не и неговото, на будителя, съдържание. Това не ни бърка особено, а за мнозина е и изгодно.

Като дете учих няколко години в едно плевенско училище на името на Анастасия Димитрова. След арогантното посегателство върху женския род в българския език днес се затруднявам как да я нарека.



Будителка? Будител?



Смятам, че едно изключение няма да разяри днешните граматици. Будителката Анастасия Димитрова е основала първото девическо светско училище (1839 ) и го е ръководила, утвърдила и издигнала като гнездо на светското образование в България и важно стъпало към равноправието на българската жена. Нейни ученички впоследствие откриват ред девически училища - това прави българката активен, просветен участник във Възраждането. Именно участието на будната, просветена българка е едно от нещата, които отличават нашия национален подем от освободителните движения на други съседни народи. Нейната девическа гимназия бе просъществувала до наши дни и после бе превърната в т.н. единно училище. По чудо името на будителката бе съхранено и не бе заменено с име на някой от вождовете. (Приемницата на мъжката гимназия в града се казваше "Йосиф Сталин".) Досещахме се , че това е някаква значителна жена, но не знаехме, че е будителка. Будителите просто не бяха споменавани.

Не е ясно какви думи са имали тези предходници за самите себе си.



Имали ли са въобще общи думи или, по днешному, общ език?



Имали ли са съзнание за общо дело, или просто съзнанието за народен дълг, за свобода и национален разцвет ги е водило поотделно към някаква обща цел? Тогава не е имало творчески съюзи, партии и организации с ръководна роля. Тогава тласъкът е идвал отвътре и всеки е движен в този неподражаем подвиг от гласа на собствената си кръв. Повечето от тях са работили в самота и все пак завинаги са се слели с народната съдба и с народното надигане за просвета и за политическо и културно завръщане върху картата на Европа. Делото им се е извършвало в монашеска тишина, в сиромашки училища, в оскъдица и скиталчество, нерядко по скали и по орляци. От светци до революционери - животът им е преминавал в саможертва и посвещение и в зависимост от този избор е протичал продължително или кратко. Горенето им е осветявало онзи тъмен век и на неговата светлина е било начертано жадуваното бъдеще на България.



Съществувала ли е тази дума в тяхната съвременност?



Била ли е позната през Възраждането? В нова България тя се появява, когато през 1922 година правителството на Ал. Стамболийски определя Ден на народните будители и почти експлозивно набира сили в българското културно пространство. Знаменателно е, че в годините след националната катастрофа, на унижение и всеобща покруса, на подразбиращата се след всяко поражение поквара и стремителна загуба на идеали, държавата потърсва пример и упование за народа си в делото и завета на онази група строители на българската духовност, която най-общо нарича будители. Тази идея дава добър плод: в годините между двете световни войни страната се възстановява и обновява, нацията добива сплотеност и устрем, които я извеждат напред сред европейските народи. И думата будители се врязва завинаги в българския език, за да не изчезне, дори когато бъде усърдно премълчавана и измествана от него.

Възвръщането на празника в нашия живот съвпада с подобна нужда от пример и идеали, за да се изправим сред липсата на мотивация и устои. Пиедесталът на тези предходници е толкова висок, че ако някой от нас търси мястото си там, то може да бъде единствено в неговото подножие. Мяркат се и такива честолюбиви и объркани хора, които да намекват, че те са днешните будители. Дори познавам неколцина. Дали въобще ще се появят днес мъже и жени с качества да играят такава роля в националния живот е несигурно и спорно. До подобна поява всички апетити да се приватизира думата от отделни лица наистина будят... съжаление.

Прочее, според мен, след делото на онези безсмъртни хора народът ни няма нужда от будители. Веднъж събуден, той има нужда от бдение. Бдение на духа. Бдение на паметта. И на съвестта...