Често съм се питал защо българското общество в годините на прехода се оказа така отзивчиво към кича. Не че не го е имало и по-рано, но тогава сякаш кичът беше по-подреден, имаше си любими места и сфери за изява, беше досаден, но и някак невинен като кучето касичка от филма "Опасен чар" или трогателно наивен като лозунгите по заводските фасади. Днес колекционери на старовремски кич се радват на автентични надписи от типа "Железните бедра на профсъюзите ще устоят на натиска на Чърчил" или "25 години обикновен локум". Подобни колекции се срещат из разни кръчми и минават за нещо като "ретросоцпопарт". Модерният, посттоталитарен кич е нещо различно. Той е мащабен, всепроникващ и сякаш няма нито една социална сфера, в която да не се е настанил като могъщ властелин.

Какво впрочем е кичът? Как и защо се е появил и как се е развивал? На тази тема има огромна литература и повечето изследователи са единодушни, че кичът е продукт на фалшива емоция, усилие едно фалшиво чувство да се опакова и да се продаде. От своите потребители кичът не иска нищо друго освен парите им. За него стойността е винаги съизмерима с цената. Иначе казано, стойностно и ценно е само онова, което лесно може да се превърне в петолевки. Това е евтина илюзия за духовен живот, претенция да бъде нещо, което не е.

Думата кич (kitsch) получава гражданственост в говоримия немски език около средата на XIX век. Означава нещо лекомислено, евтино, направено между другото. В изкуството, където кичът най-често и най-строго е бил коментиран, той е определян и като параестетика, т.е. самозвана красота или естетическо падение. Според американския критик Клемънт Грийнбърг кичът е продукт на модерното време. Той става възможен и дори необходим след Просвещението, т.е. в буржоазните времена, когато грамотността и културното потребление престават да бъдат привилегия само на високия социален слой. Преди XIX век няма кич. Думата изглежда непригодна както за изкуството от по-старо време, така и за предметите на народните занаяти, независимо от художествените им качества. Примитивните африкански дървени маски и фигури не са кич. Те стават кич, когато се появяват по магазините за сувенири на африканските летища. Фигурата на Приап (древно божество на плодородието, малко човече с голяма, щръкнала пишка) не е кич. Тя става кич, когато турската сувенирна индустрия я тиражира и я изложи за продан на сергиите.

Следвайки Аристотеловото разбиране за изкуството като отражение на живота и действителността, Грийнбърг стига до често цитираното схващане за



модерното изкуство като абстрактно по подразбиране



Ако не е такова, а фигуративно, то е осъдено да се върти в кръг, да произвежда реминисценции, да имитира себе си и в крайна сметка да се превръща в кич. "Алтернативата на Пикасо не е Микеланджело, а кичът", обобщава Грийнбърг ("Авангард и кич", 1939). Като всеки екстравагантен възглед и този е коментиран през годините като краен и противоречив. Реалистичното изкуство, макар и съвременно, все още не е изгубило своето въздействие, от една страна, а от друга, в музеите и галериите има немалко абстрактен кич. Кичът изглежда е някаква неизбежност и това обяснява заиграването на постмодернистите с него, усилията им чрез пародиране да се оттласкват от него, чрез намигане и пародия да правят изкуство. Това, както пише английският философ Роджър Скрутън, не е кич, а "кич". Типичен пример е Анди Уорхол.



В случая по-важно е друго. Кичът е отношение



Той процъфтява там, където липсват морални задръжки, където отсъства страх от лъжата. Повечето изследователи приемат, че кичът е продукт на секуларизацията и индустрията. Индустриалният свят е негов двигател и естествена среда, но дълбоката причина за появата му е следпросвещенската секуларизация, откъсването от моралните устои на религията, разбирането за човешкия свят като безпричинно възникнал и неподсъден на сили извън човешките. Отсъстващият страх от възмездие свише, от сила, която да препятства фалша и лъжата, отваря широки хоризонти пред кича, при това не е само в изкуството, а във всички сфери на живота. "Светът на кича е свят на преструвки, на постоянно детство, където всеки ден е Коледа", казва Скрутън.

Някак естествено най-ранните проявления на кича се оказват свързани с църковните пространства. Това са евтините и оцветени гипсови статуи на светци като статуята на свети Рок, пазител от чумата, върху която Габриел Шевалие упражнява сарказма си в романа "Клошмерл". Присъщата за кича сладникава сантименталност с лекота превръща свети Николай (санта Клаус) в дядо Коледа, познат като добрия старец с подаръците, но и като рекламно лице на "Кока кола".

Църковната сувенирна индустрия, както и туристическата винаги са били Мека-та на кича. Понякога безвкусицата е предизвиквала разбираема тревога. Преди години общинският съвет на град Оберамергау в Германия изготвил списък на кичозните предмети, които не би трябвало да се предлагат. В него фигурират мъжки вратовръзки с образа на Богородица, детски играчки, представляващи разпятия на колелца, както и фигурки на малкия Христос, който намига.

Нека погледнем към българския посттоталитарен кич. Той не е толкова интересен в изкуството, защото е практически разпластен във всички сфери на живота. Чалгата вече е тривиален подиум и не е интересна, по-зрелищните му и перфидни форми са другаде. На фона на общия житейски кич Азис и Ивана дори може да изглеждат симпатични.



Цялата история на т.нар. преход може да бъде видяна като апотеоз на кича



Нека започнем с политическата система. Плурализмът у нас се оказа в твърде голяма степен илюзорен, защото партиите не бяха инструмент за политическо представителство, а средство за разпределяне на икономически ресурс. Факт. Това е вярно както за малките, така и за големите, а също за левите, но и за десните. Това беше и е кич. Партиите на Яне Янев и на Веселин Марешки, в коалиция и поотделно, са кич. В България демокрацията се оказа ашладисана на милиционерски и на комсомолски пръчки. Получи се кич. Купуването на избори е кич. Кич е да се твърди, че това е обичайна европейска практика. Партията БАСТА на Мирослав Найденов и Емил Димитров е кич. ГЕРБ също е кич. Едва ли случайно образът на Бойко Борисов украси капаците на няколко автомобила и опаковката на една шоколадова вафла. Нека вметнем, че кичът лесно фетишизира образи и това го прави много удобен за пропагандни цели. Това, разбира се, включва и рекламата - тя най-често е кич. Парламентарното поведение на ГЕРБ от последните месеци е кич. Но и другите парламентарни партии страдат от същата болест. Съдружието между БСП, ДПС и "Атака" е кич, каквото е и популизмът по своята същност.



Нова доза политически кич обещава Николай Бареков



Макар да е публично известен като журналист, той беше и е по-скоро конферансие, което от телевизора анонсира фокусите на актуалните властници. В цирка към края на програмата понякога конферансието се оказва и акробат или жонгльор - премята се, скача през обръч или подхвърля топки. Нещо такова обещава и Бареков в новата си роля за една отзивчива към кича аудитория. Ако се справи добре, вероятно ще заеме мястото на Яне Янев. А претенциите му са много по-големи.

Разпластяването на политическия кич някак естествено роди и други негови обществени проявления. Има също законодателен, съдебен, административен. Записът на прокурора Кокинов в дома на Бойко Борисов е прокурорски кич. Вече устойчивият навик на Конституционния съд по важни за обществото казуси да се разделя на две и да не излиза с ясно решение е съдебен кич, каквото е също делото "Борилски", както и аферата с Красьо Черния. Изобщо съдебната система постоянно произвежда кич. Показните акции на Цветанов, заради които сега България получава присъди в Страсбург, са милиционерски кич. Същото е валидно и за почти ритуалното "изпускане" на братя Галеви. За да си извадите най-банален документ от общината като свидетелство за наследници, плащате на касата 10 лв. Това е лист хартия, който излиза от принтер и цялата процедура отнема по-малко от минута. Какво в тази административна услуга струва 10 лв.? Това е административен кич.

Случаят "Пеевски" беше сложна сглобка от олигархичен, политически и медиен кич.

Особено дразнещ е кичът в духовната сфера.



Феномен от последните години е археологическият кич



и изобщо превръщането на археологията в нещо като "прислужница" на туристическата индустрия. Модните средновековни "вампири" от последните години представляват кич. От гледна точка на туристическата индустрия няма разлика между откритите при разкопки свети мощи и костите на "вампири", тъй като и едното, и другото носи петолевки.

Наскоро в една книжарница видях много луксозно издание на "Записки по българските въстания". В голям формат, с черна кожена подвързия, на 80 или 90 грамова хартия, с илюстрации и цена от 120 лв. На титулната страница с червени букви е изписана фирмата, подкрепила финансово това помпозно книгоиздателско дело. Резултатът прилича на някакъв Талмуд или на луксозна кутия за пури. Това вече не е книга, а скъпа вещ, сувенир, и очевидно не е предназначена за четене, а за притежаване. Може да мине за изискан корпоративен подарък. Така издателят, вероятно воден от най-благородни намерения, е успял да превърне "Записките" на Захари Стоянов в кич.

Има сфери, в които кичът е някак неизбежен. Отсъствието му може дори да изглежда като проява на лош вкус. Например в сватбената торта. Ако не е натруфена и кичозна, не е истинска. При някои сватби, особено циганските, кичът е нещо органически присъщо, прави ги достоверни и зрелищни. Това дори не е точно кич, а по-скоро стил.

Тортата със Самарското знаме, която президентът Първанов разряза на официален прием за 3 март преди няколко години, беше премерено кичозна, а поради това и приемлива. Но сълзливите репортажи за вълчицата Зорница, която президентското семейство с много обич отглеждаше в Бояна, си бяха чиста проба пиарски кич. Впрочем един от упреците към протестите от миналото лято беше свързан с твърде кичозното пиарстване. Например живата картина по Дьолакроа, както и някои други пърформанси. Иначе казано, има и опозиционен кич. Изрисуването на Паметника на Съветската армия в София като комикс преди две години беше артистична провокация, но неотдавнашното му боядисване в розово беше жест на епигонски опозиционерски кич.

Абитуриентският кич е на път да се превърне в нещо като традиция,



но има и академичен кич



Аферата във фонд "Научни изследвания" от миналата година не беше нищо друго. За архитектурния и урбанистичния кич през последните години е писано предостатъчно, затова ще го подминем, както и вездесъщия туристически кич, а също празничния коледен и великденски кич.

Особено отблъскващ е хранителният кич. Сиренето от палмово масло е точно такова нещо. Същото може да се каже и за пилетата. Живеят обездвижени в клетки и за шест седмици стават около кило и половина. Израждат се и получават разни малформации. За да не се разболяват и да растат бързо, ги тъпчат с хормони и антибиотици. Преди да излязат на пазара, месото им се инжектира с водни разтвори на фосфати и соли. Това не е пиле, а кич. Доматите с дунапренов вкус, които стоят по месец в хладилника, без нищо да им стане, не са домати, а кич.

Америка, според вече цитирания Роджър Скрутън, е мястото, където кичът достига своят апогей не само като начин на живот, но и като начин на умиране. Смъртта е ритуал по нещо като преминаване в "Дисниленд". Тя е нещо нереално. Единственото, което не може да се фалшифицира, става фалшиво. Изглежда в това отношение сме на път да достигнем американците. Първопроходци на макабрения кич у нас бяха униформените мутренски погребения от 90-те години. По-издигнатите мутри в черни костюми "Бициани", а редовите - с черни кожени якета и тениски "Версаче". Всичките с тъмни очила и гледат сърдито като Джеймс Дийн, точно както е по филмите.

В "24 часа" преди години се появи страница със заглавие "Мода "Последно сбогом". В духа на лайфстайл журналистиката бяха коментирани тоалетите на наскоро опечалени светски дами при изпращането на техните близки на изхода на живота. Монументален кич. Впрочем смъртта на публични личности у нас все по-често се превръща в светско събитие. Медиите крачат около мъртвеца като гробищни гарги в търсене на интересни ракурси към събитието. Кой е там и кой го няма. За близките на покойния става все по-трудно да го промъкнат към вечния покой без допълнителни морални охлузвания.

Примерите могат да продължат, но едва ли е нужно.

Сред толкова много кич българското общество сякаш е изгубило чувство за истината, за правдиво и истинно. То не знае как да се радва и как да страда истински. Ако дълго живее сред кич, човек започва трудно да различава истината от лъжата.

Има ли изход? Може ли да се избяга от глобалния кич и как? Изглежда 21-вият век ще търси отговори и маршрути за бягството. Засега пътят изглежда по-скоро като самотно и лично усилие, свързано с дистанцирано и честно вглеждане в измамите на собственото битие.