|
| Стилиян Иванов |
Стилиян Иванов е български сценарист и режисьор, автор на 36 документални филма, сред които "Траките", "Истината за Орфей", "Дервишите - мистиците на Изтока", "Болшой театър"; 200 видеоклипа, сред които на Емил Димитров, Лили Иванова, Валя Балканска, Янка Рупкина, Глория; 1000 тв предавания главно за БНТ. Бил е директор и творчески консултант на 3 телевизии. Акционер е във филмова къща Dodofilm, телевизията за култура TV Аrt и радио "Антена". Преподавател по документалистика и интернет журналистика.
---
- Накъде върви съвременното документално кино?
- В света то се развива, но у нас е почти замразено, защото хората, които го правят, не са много.
- Според една статистика те са около 400 души - режисьори, помощник-режисьори, оператори, технически персонал, сценаристи и други.
- И какво правят? Киното живее тогава, когато създава заглавия. А иначе това, че някой стои вкъщи, гледа телевизия и се мисли, че е режисьор или оператор, е друга работа. А и че присъстваш в нечия статистика, също нищо не значи. Същевременно държавата всяка година отделя от нашите пари, за да се произвеждат игрални и документални филми. За скандалите в игралното кино няма да говоря, защото, както се знае, в него вече прокуратурата е на ход. Но мисля, че разследващите органи трябва да надникнат и в документалното кино, защото там ще излязат изключително смърдящи неща... През годините са харчени милиони, а хората не са видели нищо срещу тях. Ако за игралното кино можем да кажем, че са похарчени милиони, но има нещо насреща - калпаво или гениално, аз не се наемам да казвам, то положението в документалното кино е още по-страшно. Там са похарчени пари, но няма дори и калпав резултат. Публична тайна е, че ако аз тази година съм в журито, ще приема твоя филм, защото догодина ти ще бъдеш в журито и ще приемеш пък моя филм. На това отдавна трябваше да се сложи точка!
- Излиза, че не бихте се наели да цитирате поне едно-две заглавия на сравнително добър филм, направен през субсидия.
- Сравнително добър български документален филм няма. Поне аз не мога да посоча такъв. Но защо да говорим само за Националния филмов център?! Нека да поговорим и за това, че всяка година Столична община харчи близо един милион от нашите данъци, за да финансира документални филми. И софиянци, които четат, нека да се замислят и си отговорят на въпроса: "За последните 10 години кой филм, финансиран от Столична община, те са видели?" Защото за това време са похарчени 10 милиона лева, а насреща какво имаме? И още по-интересно е, ако прокуратурата след Националния филмов център погледне и бюджета на отдел "Култура" на Столична община, дали няма да й направи впечатление присъствието на едно и също лице, което всяка година печели и всяка година не показва какво е произвело с взетите пари? Аз имам 36 документални филма, като нито един от тях не е финансиран от Националния филмов център или Столична община. Инвеститори и меценати намирам извън държавните и общинските институции.
- Това ли е пътят и как го правите?
- Избираш си проекта и тръгваш... И се почва едно ходене по мъките. Както казваше моят учител в НАТФИЗ акад. Хачо Бояджиев: "Не си въобразявайте, че ще се занимавате с режисура. Всъщност 95 на сто от силите си ще хвърляте да се занимавате с идиоти, да търсите финансиране и едва с 5 на сто можете да бъдете режисьори". Когато го чух за пръв път, си помислих, че Хачо е луд, което му и отива, но се оказа абсолютно прав. В общество като нашето, което не е уредено и няма правила, а ако ги има, те са племенни - създадени според манталитета на временно управляващото племе, няма как да се произведе нещо, което дългосрочно да обслужва интересите на цялото общество. А нещата би трябвало да бъдат такива: ако с обществени средства се финансира документален филм, той трябва да обслужва обществения интерес. Аз, който си търся частно финансиране, мога да снимам всичко, каквото си искам, защото парите не са взети от джоба на данъкоплатеца, но когато данъците финансират един филм, той трябва да има обществен показ и отзвук и най-вече да не бъде просто публична психотерапия на поредния пишман творец, а духовен стимул за нацията. Да вземем пример с протестите. Защо общината в София или НФЦ не финансира проект за протестите в страната? Това е в обществен интерес и съм сигурен, че ще се намерят млади и талантливи хора, които срещу съответното финансиране биха направили невероятен филм.
- Ето, минаха повече от 16 години от протестите през януари 1997 г., които преобърнаха държавата, а за тях няма нищо освен някои филмови хроники...
- Документалното кино е опасно кино - за разлика от игралното. В игралното има прекалено много "дъвка за очите". А ако документалното е добре направено, то е изстрел в целта. И филмът може да промени възгледите на хората само за броени минути. Ще дам пример с един филм, който се казва "Земляни", в интернет се разпространява години наред. Няма човек, който да го е гледал и да е останал същият, защото е невероятно истински. В България документалното кино е останало в задния двор, защото не е удобно, ако е добре направено. А ако човек наистина си разбира от занаята и намери финансиране за документални филми, то всяка година ще има по няколко смъртни присъди за обичаите и навиците на тези географски ширини.
- След като се отпускат толкова пари, би трябвало да ги има.
- Това се случва в общество, където демокрацията е работеща и истинска. У нас има псевдодемокрация и 23 години се заблуждаваме, че правим преход. Истината е, че този преход го правим 68 години. Защото последните 23 са продължение на предните 45. И който твърди обратното, е или платен добре от тези, които ни управляват, или е луд. Така че никога тези, които са усетили начина на управление и манипулиране на хората, няма да финансират проекти на добри творци, защото те ще ги разобличат. Затова и в България много журналистки си въобразяват, че правят документални филми. Те са дълбоко облюбвани от всяка власт и направиха име покрай своите пътешествия. Добре финансирани от една или друга партия, техният труд е с нула стойност за нацията ни, защото филмите им, за Камбоджа например, нямат отношение към страната ни. Така че в България тези, които мислят и могат да правят документално кино, никога няма да бъдат финансирани от управляващите и трудно ще си намират средства.
- Как да излезем от този омагьосан кръг?
- Откакто свят светува, във всяка държава има така наречения кръг на меценати. В това отношение България също е извън глобуса. Всяка една държава както отглежда интелектуалци, така отглежда и отговорни бизнесмени, които разбират какъв е смисълът да инвестираш не само в това да произведеш обувки, които да продадеш на другия ден, а да вложиш ресурси в образованието на млади хора, да финансираш проекти, свързани с култура, и т.н. Такива в България липсват и обяснението е много просто - тези, които имат пари у нас, ги получиха наготово. Връзката се прекъсна тогава, когато пролетариатът пожела не да лее чугун, а да управлява сложни политически, икономически и културни процеси, за които не е подготвен. Винаги когато оставиш простия човек да управлява, той лесно бива управляван отвън, така както е през последните 68 години. В единия случай командите идваха от Североизток, в днешно време - от Запад. В истинския смисъл на думата България е била държава четиридесетина години. Знам, че българинът мрази да мисли, но нека всеки си даде сметка по какъв начин се разпределят еврофондовете - нашите пари, изнесени навън и върнати под контрола на Европа. Всяко едно правителство досега, без изключение, доказа, че е склонно да загуби милиони и милиарди, но не и те да попаднат в ръцете на несвои хора. Нищо, че тези "несвои хора" ще ги вложат в страната ни.
- С протести ли ще оправим тези неща?
- Единственият начин е този.
- Добре, едни викат "Оставка", други викат "Да останат". И какво тогава?
- Нека. Това е хубаво. Това все пак е пробуждането на един народ. Ако аз бих направил филм за протестите, така и бих го нарекъл. Хората трябва да знаят, че това, което правим тази година, ако сме достатъчно последователни, ще даде резултат след 10 години. Няма как за година да получим резултата на нещо, което векове сме проспали.
