"Необходимо е смело решение - ако въведем електронното правителство до две години, България ще бъде друга държава. Ако България успее да гарантира европейско финансиране за въвеждане на електронното правителство у нас през периода 2014 - 2020 г., с нашите естонски приятели можем буквално за година и половина да постигнем чудеса." Думите са на президента Росен Плевнелиев от посещението му в Талин през септември тази година.

В изказването имаше две притеснителни неща. Едното е, че намерението за въвеждане на е-управлението все още звучи пожелателно и условно. Другото е, че очевидно страната ни разчита тепърва да започне да си съдейства с успелите в това отношение естонци. В това няма нищо лошо. Спорно е обаче дали няма да доведе до допълнително отлагане на е-услугите, като се има предвид, че България още през 2011 г. подписа споразумение за сътрудничество с Австрия и готовите дотук проекти са разработени на базата на австрийския опит. Кога ще можем да се докоснем до същината на митичното електронно управление като естонците или австрийците? Няколко поредни министри на транспорта и съобщенията се кълняха, че моментът наближава - съвсем скоро.

Резултатът е, че според ранга за е-управление на ООН



България върви надолу



- от 44-то място през 2010 г. падна на 60-а позиция през 2012 г.

След години на говорене и пръснати много милиони все пак вече има някакви електронни услуги в някои администрации. Но българските граждани засега не пестят нито време, нито пари, нито нерви от бюрократичните процедури. Още по-чудно е защо в страна като България, с признато добри кадри в IT сектора и с възможности да усвои солидни средства само за разработване на е-управление (по оперативна програма "Административен капацитет" например) все още е някъде далеч в бъдещето. Причината е, че всичко у нас се прави на парче, готовите продукти необяснимо се бавят, а в допълнение има и законови пречки. Нужно е да се актуализира Законът за електронно управление, така че всички сегашни ограничения и архаични текстове да бъдат премахнати.

Ако не беше така, в момента стотици хиляди граждани щяха да могат да използват над 50 е-услуги на Столична община, както и десетки други услуги на всевъзможните у нас регистри. Колкото и фантастично да звучи, можеше да не се налага да се изразходват цели 14 млн. лв. за референдум за АЕЦ "Белене", защото у нас



вотът можеше да се осъществи електронно



на създадената вече страница за е-демокрация. Ако управляващите бяха решили проблема с идентификацията в нея и ако бяха обяснили просто и ясно как се ползва системата, вероятно голяма част от населението щеше да предпочете да си спести разкарването и чакането по опашки, за да даде своя глас. Както впрочем стана при преброяването преди малко повече от две години.

Макар на повечето хора да не им се вярва, до този момент в България са разработени и немалко други е-услуги. Т.нар. електронно правителство, което е малка част от дигиталното управление, също е факт. Заседателната зала на Министерския съвет е оборудвана с таблети, на които са качени всички документи, нужни на министрите за съответното заседание. Система свързва и всички отделни министерства и те могат да обменят данни помежду си. Сред готовите за употреба услуги са също порталът на електронното управление - http://egov.bg, който би трябвало да обединява всички дигитални решения. Проблемът е, че



пробната му експлоатация се точи като нишка от пашкул



Свършено е все пак най-важното - да осигурява сигурност на данните, така че остава само надграждането на системата. Очаква се от 2014 г. порталът да предлага реални е-услуги.

На същия етап на готовност за ползване е и системата за електронна идентификация на гражданите. Доскоро страната ни беше една от малкото държави в ЕС, които не разполагаха с подобна платформа. В нея гражданите ще могат да бъдат разпознавани със специални карти с чип (електронни ЕГН-та). На тях ще може да се качва различна информация - за здравното състояние на човека, електронния му подпис и др., с които да са възможни електронно банкиране, плащания и куп други услуги. У нас бе изготвен проект с 5000 прототипни електронни ЕГН-та. За да се използват масово, предишното правителство имаше идея МВР да заложи електронна идентификация в новите лични карти, които ще почнат да се подменят към 2016 г. В някои европейски държави тази е-система е интегрирана с електронна ID карта, която е свързана и с мобилния телефон. Така е например в Австрия, където жителите могат да получат персонална информация и различни е-услуги, като се впишат в портала със своята карта или пък със смартфона си. Концепцията на нашата система също позволява надграждане, с което да стане възможно разпознаването чрез мобилния телефон.

Дигиталните услуги са ценни и с това, че са екологични. Спестяването на тоновете хартия, които всекидневно се въртят в администрациите у нас, е задача на друга система - за централизирания документооборот. Тя също е готова и ако се прилага, ще намали значително хартиените документи и времето им за обработка.

Въпреки наличието на тези готови платформи електронното управление изглежда като електронна утопия. Хората отдавна вече не хващат вяра на обещанията на политиците за скорошни дигитални въведения. Заради това



малцина решават да си направят електронен подпис,



камо ли да заявят дигитално ЕГН. Пресен пример са широко рекламираните електронни услуги на Столична община. Те бяха тържествено "открити" още през пролетта на тази година, но ще могат реално да се ползват от другата година. Оправданието за забавянето е, че 800 чиновници трябвало да минат обучение как да работят с новата система.

Много сериозен проблем пред е-управлението е липсата на комуникация и синхрон в услугите, които общините предлагат. Повечето администрации имат "уникални" системи и е-услуги, защото при нужда се пуска обществена поръчка за определен софтуерен продукт. След това той се разработва, но на практика е несъвместим с платформите на останалите администрации. Явно точно тук е скъсана нишката между участниците в целия процес - гражданите, бизнеса и администрацията.

"Ако днес някой отново започва да говори за стратегии в областта на електронното управление, според мен това е чиста загуба на време. България вече има такава стратегия, тя е приета от Министерския съвет. Единственото нещо, което трябва да бъде направено, ако се прецени, че се налага, е нейната актуализация", коментира наскоро бившият заместник-министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията Валери Борисов.

Застоят на електронното управление не попречи на сегашния транспортен министър Данаил Папазов да представи в бляскав оттенък постиженията на страната ни на високо равнище по време на неотдавнашния Глобален форум за е-правителство в Сеул. "Основен приоритет на програмата е осигуряването на бърз интернет на територията на цялата страна, така че до 2020 г. над 50% от домакинствата и бизнеса да могат да използват световната мрежа и електронните услуги със скорости, по-високи от 100 Mbps", обяви Папазов.

У нас обаче има много градчета и селца, чакащи да бъдат покрити с бърз интернет. България е поела задължение това да се случи до 24 октомври 2014 г. Преди година стана ясно, че от Брюксел ни дават около 40 млн. лв. за проекта. Едва на 21 октомври тази година обаче ресорната агенция "Електронни съобщителни мрежи и информационни системи" пусна обществена поръчка за изграждането на мрежата, защото ЕК забави нотификацията си за допустимост на държавната помощ. Втората най-важна цел според министър Папазов са е-услугите за бизнеса и гражданите. Тук конкретни срокове не бяха споменати. А електронното управление все така си остава само оптимистично намерение.