В "Нерви и утехи" листопадът има същото място, каквото и цъфтенето на липите. И разбира се - снегът! Тези събития се оказват основни във вътрешния календар на поредицата. Забелязах го не веднага и не съвсем категорично, но със сигурност установих, че съм следвал този календар, без дори да го осъзная. Природата разпростира своя ритъм върху всички нас и с това остава единствената, която се опитва да възложи хармония и съгласие в нестройното общежитие от сезони, планети и души. Листопадът е част от това, чрез него животът се съгласява със зимата.
Дърветата пред прозореца започват да се събличат откъм върха. В гората всяко дърво си има свой начин на разголване, докато тези пред кухнята, макар и да не са еднакви, свалят облеклото си отгоре надолу. И светът отвъд стъклото отново става видим. Открива се забранената довчера гледка с паркинга в близкия план, с детската площадка с опиянените от последното слънце пенсионери, с рекламата на гръцкия ресторант, с покривите на новата махала на мястото на плавателния канал и с трите социалистически небостъргача в дъното - те са чак на края на "Дървеница". Пейзажът се завръща в кухненския прозорец, градът откровеничи с нас, преди да се обвие в мъгли и снегове.
По-близо, под самите балкони, се вижда старицата от втория етаж да мете прясно опадалата шума. "Метачи - роптае жена ми, - не се умориха. Листата им пречат." Откривам, че този път без забележки се присъединявам към нея. Борбата с листопада ми се струва безсмислена и нечестна. Кой знае защо в живота това не ни възмущава: паднал - значи и ще го изметат. Нерядко и заслужено. Но с листата не е така. Листата именно докато са горе, са чисти. А когато отслужат своя дълг, третират ги като боклук. Метли, автомобили с въртящи се четки, машини със сгъстен въздух - за да се махнат те от заслуженото си място около ствола, върху корените. За да не заплашват (с какво ли!) обущата на града. И къде ги откарват после, има ли гробище за листа? И вятърът, който управлява листопада, вятърът как позволява това!
За мен София си остана градът на листопадите, дори след като изсякоха невинните кестени по "Цар Освободител" - такава я видях в първата си есен в столицата и днес си я представям такава. Повечето от култовите дървета отдавна ги няма - премахнаха ги в една далечна нощ, зад гърба на софиянци, но имам илюзията, че по листопад те се завръщат и започват да сипят "злато" по косите и раменете на минувачите. Странна илюзия, загадъчна, както е странно и това, че оприличаваме на злато тихата смърт на листата. Едното - символ на вечност, на недосегаемост от времето. И другото - самият знак за преходност, естетизираният образ на тление, на изчезване и забрава. "Лист отбрулен... Бог знай де го вятъра завлече"... Които са обикнали София през листопада, често се връщат в нея през ноември. Идват "на листопад". Ще се повторя, ако ги сравня с японците, които се събират да чакат разпукването на сакурата или с онези, които се трупат да опитват младото божоле. Но все си мисля, че ако попадна някой ден на просветен управник, ще се пробвам да го спечеля за едни софийски седмици на листопада, дни за изкуство и просветление.
Листопадът шумоли в безброй стихотворения, отдал съм му немалко куплети и аз самият. Неведнъж съм казвал, че ако някой се нагърби да състави една антология на листопада в българската поезия, ще се получи изумителна книга. Много от тези стихове аз съм ги приел в душата си и ги пазя там. Но куплетът, който ме е очаровал завинаги, е колкото картинен, толкова и странен:
"Лесът, от листите оставен,
открива ни за изненада
един през лятото забравен
син дом с оранжева ограда."
Това е финалът на стихотворението "Прозирност" от Валери Петров от страхотната стихосбирка "Дъжд вали - слънце грее". (То не е единственото "листопадна" творба в тази книга - там например е и знаменитото "Лудото листо".) И десетилетия вече всеки път, когато пътувам край нашарени есенни гори, кой знае как в съзнанието ми се формира едно предпазливо, но натрапчиво очакване, че ето, листопадът ще падне край пътя и някъде там, в дълбочината на леса, най-после ще се появи този "син дом". Надеждата, че листопадът ще направи видими ред важни неща край нас, че ще ги материализира от тяхното обичайно отсъствие, че ще ни върне изгубени, отписани образи и притежания, се появява за кратко в есента. "В една златна гора твойта златна коса се изгуби/ и очаквам да свърши откровеният къс листопад" - това го имам в едно момчешко стихотворение, написано преди безброй листопади, които паднаха и отминаха, а онази златна коса никога повече не се откри и ако днес излезе от лесовете на живота, със сигурност вече няма да е златна - освен по химически път.
И листопадът, както се разбира, не изпълнява всички желания. Не ни открива изгубеното. Не ни връща пропуснатото. Но той е онова красиво училище за раздяла, което ни помага да приемем загубата, да осмислим безжалостния патос на естеството и да повярваме в жестокия му, всепобеждаващ разум.
И дори сега, в тези размирни седмици, не чакаме ли да опадат от клоните на нашия живот заблудите и демагогията, лъжата и корупцията, фалшификациите и гаврата с власт? Та зад тях да съзрем онзи... дом, под чийто покрив да се спасим от вражда и разделение, от бедност и безрадост, от лошия дъх и лошите сънища на днешния български ден! И какво още трябва да направим, за да заслужим такава спасителна есен?