Дойде поредната, 90-а годишнина от Балканската война. По страниците на вестниците се излива поредната серия от патриотични статии. Само че основание за високопарните си фрази този път авторите им като че имат. Рядко се е случвало в новата ни история тъй бленуваното от управници единение между тях и народа им. В тази война и комай само в нея, един до друг се сражаваха прости селяни, които едва смогваха да плащат данъците си на ненаситната държава; занаятчии, които не знаеха какво ще им донесе утрешният ден, дали капризните клиенти щяха да спрат в дюкяна им или щяха да предпочетат по-евтините, макар и често по-некачествени вносни стоки; учители от затънтени и от престижни училища; работници от малкото промишлени предприятия. Но и собственици на фабрики, едри земевладелци, депутати в Народното събрание; бивши и бъдещи министри; окръжни управители и кметове. При това начесто, прехвърлили младежка възраст, призвани от своя патриотичен дълг, а не от наборната комисия.

------------------------

Рядко народът ни тъй единодушно е жертвал себе си за общата кауза. Рядко е имало такъв взрив на безкористен патриотизъм. Само че той не се ражда току-така. В годините непосредствено след Освобождението селяни от най-западните краища на България надаваха ухо на нашепванията на сръбски агитатори, които ги убеждаваха, че дълбоко в същността си са "прави срби". Три десетилетия по-късно и сянка от съмнение нямаше. Те тръгваха да се сражават за българското си име смело и безкористно. Свидетелство са скромните, често безвкусни, та и кичозни паметници, записали имената на десетки съселяни, оставили костите си при Бунархисар, при Люле Бургас, при Чаталджа.

Какво се бе случило междувременно, та патриотизмът бе избуял и се бе вкоравил? Случила се бе, както казват сега постмодернистите, държавата. Тя - с училищата, през които премина по-голямата част от българчетата; с вестниците, които се предаваха от ръка на ръка и се четяха до скъсване; с армията, в която наченки на патриотично обучение получиха хиляди младежи; с тържествените богослужения, които прославяха паметта на загиналите в борбата за свобода; с новата си официална празнична система, в основата на която стояха знакови събития, като Освобождението и Априлското въстание; с новоизградения лик от важни и второстепенни светци и светици на нацията, като Левски, Раковски, Кочо, братя Миладинови, Райна Княгиня -



бе сплавила българите от различните краища



на родината в една хомогенна сплав. Така, както през Възраждането ликовете на Кирил и Методий в новосъгражданите църкви бяха заявка за ново светоусещане, така след Освобождението картата на Санстефанска България в училищни стаи, в държавни учреждения, в читалища, та и в кръчмите бе иконата на новия патриотизъм.

Процесът по-рано бе протекъл и в Западна Европа. Наред бяха Балканите.

Рядко едно събитие е оставяло тъй дълбоки спомени в колективното и индивидуално митотворчество - спомени, които писмовни и безписмени българи години наред вкарваха в думи, в образи, в идеи. С пламнали очи слушах дядо ми (който, десетгодишен тогава, не бе участвал във войната) да ми преразказва разказите на своя баща и да примесва в историите си прословутия хуманен израз: "По пет на нож!" В представата ми този, който държеше свирепо навирения към небето нож бе човек от нашия род - невижданият прадядо. Много по-късно научих, че бил малко нефела, та военният му опит се изчерпил с охраняване на пленени турци в джамията в Дупница.

Както се случва нерядко при крушения на националния дух, войната, а и двете веднага след нея родиха



един от нелепите митове в българската история



- че армията нямала нито една загубена, а политиците - нито една спечелена война. Като че конфликтите се разиграват в лаборатория, в която в една стъкленица се водят военните действия, а в друга - мирните преговори. Само че в живота не е така и един военен конфликт е неотделим от политическите си аспекти. Както се казва, победата за разлика от поражението има много бащи.

Този мит, а и въобще войната, утвърдиха стара традиция на обществото ни - противопоставяне на добродетелите на масата на пороците на политическия елит. Като че само масата бе раждана в пределите на родината, а елитът си го внасяхме отнякъде.

За съжаление, Балканската война даде свидетелство за една нерядко срещана тенденция в политическия живот - невъзможността да се уравнят стремежи и възможности. От 1878 г. до 1912 г. десетки хиляди бежанци от Македония и Тракия преминаха българските граници. На очи биеха тези от Македония, които се заселваха в Западна България, най-вече в София и създаваха впечатление, че съдбата на Македония е съдбата на България.

Тракийци бяха невидими в приморските градчета и Югоизточна България и вторачени в Македония, политиците до края не схванаха значението на Тракия - областта, която даваше на България огромни стратегически преимущества на Балканите.

За съжаление, Балканската война даде свидетелство и за нерядко срещаната



немощ на интелигенцията ни



Насърчавана от държавата, тя даде своя принос в изграждането на новото светоусещане, но в критичните моменти в края на войната не съумя да настои на разумния компромис и остана безутешно да кърши ръце. Не се намери при нас един Кавур, който с болка на сърце да жертва малкото, за да спечели голямото. В гроба бе Петко Каравелов, тъй руган, че след Съединението разумно бе отстъпил Кърджалийско на Турция, за да задържи Тракия.

За съжаление Балканската война даде свидетелство и за нерядко срещания стремеж да се търсят бързи и всеобхватни решения. Балканският съюз със заложения в него дух на компромис бе изграден от Ив. Е. Гешов. Активен участник във възрожденските процеси, той вярваше във внимателните постъпателни действия и необходимостта от взаимни отстъпки. След него дойде Ст. Данев. С младежки ентусиазъм той бе взел участие в Сръбско-турската война от 1876 г. и като повечето от участниците в нея вероятно бе запазил недотам добри спомени за тези, на които бе отишъл да помага, та лесно се подлъга и пое пътя на безнадеждното противопоставяне. За насъскване на безкомпромисното настроение в ранното лято на 1913 г. роля изигра и Васил Радославов, чийто мироглед до голяма степен бе оформен от безпардонните действия на руския царизъм по време на династийната криза от 1886-1887 г.

Балканската война бе поява на



редкия за България шанс да стане европейска сила



от регионален мащаб.

Първият бе при Освобождението. Тогава Великобритания изигра ролята на лошата орисница. Вторият бе пропилян през пролетта на 1913 г.

Гешов имаше възможността, но не и твърдостта да го постигне. В академичните среди на София вопиеха до Бога, че България не можела да диша без Солун; някои от дипломатите му мечтаеха за български колонии в западна Мала Азия и български княз на албанския престол; министър-председателят получаваше анонимни писма, в които го заплашваха, че ако направи отстъпки, главата му ще се търколи на улицата. Фердинанд, който бе преминал границата по хвърлени под нозете му пленени турски знамена, мечтаеше за европейска роля и тържествена служба в "Света София". Смелост да се противопостави на натиска Гешов не намери. Предпочете да прехвърли отговорността върху чужди плещи.

Балканската война бе полет. А народите, както и индивидите,



по-лесно помнят полета,



отколкото болезнения момент на приземяването. В еуфорията на есенните дни на 1912 г. в хиляди екземпляри бе напечатана старата картина на Николай Павлович за Съединението. След Междусъюзническата война грижовна чиновническа ръка във външното министерство, която гледаше да спастри малкото, след като управниците бяха пропилели голямото, бе нарязала изостаналите плакати на дълги ивици. А на гърба им бяха изписани стотици имена на бежанци.

А дали още дълго ще отбелязваме годишнините на Балканската война? Дали ще отбележим тържествено стогодишнината й? Дали още дълго ще подхранваме самочувствието си не толкова с приноса на Джон Атанасов или Елиас Канети в световната култура, а с това, че сме били едва ли не първите, които посипали бомби от авионите си; първите, които са атакували нощем ослепения от светлините на електрически прожектор противник?

Съветът на Европа внимателно ни призовава да изтрием или да позамажем в учебниците си конфликтите със съседите - уязвими са и Сръбско-българската и Балканската война. Някой ще каже, че това е невъзможно. Така ли? Преди две-три години само, в едно обсъждане на учебници по история, в отговор на зададен му въпрос белгийският представител заяви, че в техните учебници съзнателно не било включено нито едно име, свързано с антигерманската съпротива по време на Втората световна война. Не виждали смисъла да тревожат сегашните съюзници с призраците на миналото. А какво ще се случи, когато и Турция стане член на Европейския съюз? Ще се намерят ли политици, които твърдо да отстояват националната специфика в общото скучно, безконфликтно, но пък безопасно европейско пространство? Досега такива смелчаци сме намирали рядко.