Едва ли съм единствен, който си поставя такъв въпрос. Той, доколкото разбирам и чувам, се дискутира вече много по-интензивно и в средите на самите протестиращи. Другаде, в НБУ, тече и семинар с подобно заглавие. Мнозина от наблюдаващите отстрани протеста също вероятно се питат вече същото.

Най-лесните отговори, които трябва да разделят споделящите ги на два непримирими лагера са: а) протестът продължава докрай, т.е. до оставка на правителството, разпускане на парламента и нови избори; б) протестът незабавно се прекратява, защото не може да постигне целите си, правителството се оставя да работи, та дано да свърши нещо полезно.

Това манихейско противопоставяне не оставя място за друга позиция - ако не си с едните, си с другите, ако наблюдаваш отстрани, си приканен настоятелно да заемеш позиция или се превръщаш във враг и на едните, и на другите. За да няма съмнение в моята позиция, веднага ще кажа, че смятам моралните основания на протестиращите срещу правителството за напълно основателни, защото не може никой да не е поел вече отговорността за позорното назначение на Делян Пеевски (оставката на този, който е отговорен, не се състоя, това повлече искането за оставка на цялата власт).

Това обаче не освобождава протестиращите от двата въпроса - накъде и докога? Какво следва, ако досега тази форма на протест не е довела до резултат? Ще бъде ли направена следваща крачка, ще бъде ли прескочен следващ праг? Докога - също е важен въпрос, защото най-големият риск на една протестна форма е тя да се банализира, да стане всекидневие - престават да й обръщат внимание.

Струва ми се, че част от ситуацията, която се превръща в един мащабен пат (никой няма полезен ход), се дължи на това, че замесените актьори не разбират нещо важно, всеки сам за себе си.



Правителството не разбира,



че е резултат на много случайно и крехко съотношение на политическите сили, че няма никакво истинско парламентарно мнозинство зад себе си, че има рекордно нисък рейтинг в обществото и поради това дори полезните му инициативи се отхвърлят като опит да се прикриват различни частни интереси. Не разбира също така, че го подозират масово в прокарване на лобистки интереси, дори и когато наистина не го прави.



БСП и ДПС не разбират,



че не са спечелили изборите и затова не могат да управляват така, сякаш са победители. БСП не разбра в частност, че напълно разочарова най-минималистичните очаквания за едно "нормално управление", което да замени правителството на ГЕРБ. ДПС не разбра в частност, че заплахата за етническия мир вече никак не може да оправдава търпението към такива казуси като Делян Пеевски или Христо Бисеров. Двете заедно не разбраха, че сегашният парламент, ако продължи да функционира в зависимост от благоволението на "Атака", именно заради това е вече много компрометиран.



ГЕРБ, от своя страна, не разбра,



че макар и първа по брой на депутатите партия, е изолирана от всички останали и именно затова не може да продължи да управлява, нито сама, нито в коалиция. Затова ГЕРБ не иска да приеме, че сега е в опозиция, търси реванш, но не разбира, че протестите не са за това Бойко Борисов да се завърне на бял кон. Дори това да се случи, ще е стечение на обстоятелствата, а не масовата воля на протестиращите. ГЕРБ не разбраха, че протестът отхвърля всички сегашни големи партии, включително и тяхната. ГЕРБ не разбират също, че когато работата на днешния парламент зависи също така от настроението на техния лидер, от капризите на депутатската им група, това дискредитира задълго изобщо представителната демокрация, както и евентуалното бъдещо парламентарно представителство.



"Атака" също не разбра,



че вече не олицетворява най-радикалните проекти, че позицията на радикална опозиция срещу всички отдавна вече е разклатена - като подкрепяща дълго правителството на ГЕРБ и като подкрепяща от самото начало този парламент и относителното му парламентарно мнозинство. "Атака" също не разбра, че изказваните позиции на лидера й са много често челен удар с дори най-лаксистките възгледи за демокрацията като "всичко е позволено". Не, не е всичко и това "Атака" продължава да не го разбира.



Реформаторският блок не разбра,



че протестите не са автоматично в негова полза само защото мнозина скандират "Червени боклуци". "Старата десница" не разбра също така, че днешният протест не е просто "десен", не е ново проявление на "борбата с комунизма" и че дори никак не се интересува от комунизма - за повечето протестиращи комунизмът е много преди личната им история, за тях се намира някъде между Крум Страшни и Боримечката. Така от Реформаторския блок не разбраха, че губят вероятни, макар и временни, съюзници, като например различни либерали, нови леви или дори зелените. Изобщо някои партии в Реформаторския блок проявиха завидно сектантство - решиха, че продължава да е печеливша максимата: който не е с нас, е против нас. Не разбраха също така, че ако едни предсрочни избори им дадат парламентарно представителство, това не спестява сегашния отговор на въпроса: как си представят бъдещото правителство, кого ще подкрепят в бъдещия парламент?





Протестиращите също не разбраха,



че затягането на протеста започна да привлича хора, които или нямат занимание, или имат като занимание да манипулират протеста, защото зад тях стои някой, който не иска да се показва (най-вероятно, защото не е за показване). Протестиращите пропускат, че напълно защитимите им морални основания не ги предпазват от използване, без дори да забележат, поне отначало. Не разбират, например, че ако искат нови избори, е добре поне пред себе си да си представят как очакват те да завършат. За да не бъдат неприятно изненадани от евентуалните им резултати. Не разбраха, че бъдещите избори, за да бъдат наистина инструмент за обществено-политическо пречистване, трябва все пак да бъдат подготвени, а не да ни се стоварят неочаквано, в лош момент, когато никой от протестиращите срещу "мафията" и "олигархията" няма да е подготвен (за сметка на това други ще бъдат много добре подготвени, както винаги).

Най-сетне, онези, които дори наивно смятат, че една работеща демокрация може да се осъществи и в България, не разбраха, че освен днешната видима политическа битка



се задава една обща за всички демократи опасност



Тя е неофашистка, за да употребя един съвсем ясен термин. Но никак не приемам фините уточнения, че неофашизъм няма, още повече в България, където и национализмът бил някак си ограничен, дефанзивен и по-скоро безопасен. Тревожно е, че мнозина интелектуалци, които смятат себе си за десни, не смятат, че неофашизмът е истинска заплаха. Дори напротив, смятат, че това е аргумент на левите, за да отклонят исканията на протеста за оставка на правителството. Надявам се, че това разбиране, от своя страна, не прикрива симпатии към крайно десните.

Разбира се, че не трябва с оправдание като "може да дойде нещо по-лошо" (това е винаги една много реална възможност) да се отхвърлят исканията на протестиращите именно за нови избори. В крайна сметка изборите винаги са най-приемливият и демократичен начин да се излезе от една остра политическа криза, основана на криза в доверието към институциите. Предупреждението ми в случая е друго: искайки нови избори, да не забележим една много голяма заплаха, която е изобщо за демокрацията, дори и в нейната фасадна форма. Разчиствайки пътя към нови избори, да не открием пътя на нещо, което изобщо ще обезсмисли изборите. Припомням, че в Германия е имало избори през юли 1932, ноември 1932 и март 1933 г., след което не е имало избори чак до 1949. Не че ситуацията е сравнима с днешна България, но не е лошо да си даваме сметка, че изборите са инструмент на демокрацията в ръцете на демократи, иначе могат лесно да се опорочат и да станат инструмент на една прикрита, но все пак диктатура.

Накрая си мисля, че следващите избори ще са извънредни поради следните причини:

* Парламентът не може да работи нормално, и то не толкова заради протестите - той зависи от благоразположението на "Атака" или от капризите на ГЕРБ, поради това е и компрометиран.

* Правителството не може да отговори на големите очаквания за "нормално управление", поради съпротивата в обществото, поради натиска на лобистки кръгове, поради много крехката парламентарна опора.

* Обществото е настръхнало и дори и протестите да затихнат (най-малкото поради чувство за самосъхранение), една незначителна искра може веднага да разпали отново пожара на неподчинението.

Това не ни освобождава от необходимостта да мислим какъв ще бъде изходът от тези избори: демократичен или антидемократичен. Затова е нужна подготовка и малко време, предполагам. Най-честното е да се постигне съгласие за дата на изборите - например през май 2014 г., заедно с Европейските избори (студентите могат, например, да започнат национална подписка за свикване на референдум по въпроса за предсрочните избори). Това ще даде възможност на всички да се подготвят, може би. Дори и протестиращите, за да разберат за кого да гласуват евентуално и ако не виждат сега никого, да го създадат. Иначе е безотговорно да искаш избори, но да не отидеш да гласуваш, защото няма за кого.