|
| Николай Найденов |
- Проф. Найденов, една година след февруарските протести как можем да оценим вълната на уличното негодувание през 2013 г. - като пробуждане на гражданското съзнание или болезнен спазъм на обществения организъм?
- Не беше просто спазъм. Фактът, че в продължение на много месеци хиляди хора излизаха по улиците, говори за трайна промяна в отношението на гражданите към начина, по който се управлява държавата. Умората на протестите не бива да заблуждава управляващите, че всичко ще мине като лек бриз. Враждебното отношение към олигархическия модел на управление съвсем безплатно се утаява в общественото съзнание и лесно може да се възпламени, така че да изчисти старите си сметки с лихвите.
- Покрай обвиненията, че протестите не са успели да произведат алтернатива, се видя, че обществеността се отнася с недоверие към всяка политическа инициатива, дори ако идва от средите на протестиращите. Възможна ли е при това положение политическа промяна "отдолу нагоре" в България?
- Този въпрос засяга дълбоко симптоматичното противоречие, в което изпаднаха протестите. От една страна, интензивният обмен на мнения между протестиращите изостря необходимостта от водачи. От друга страна, четвъртвековният олигархически модел на управление бе изчерпал кредита на доверие в политическите представители и всеки, които се опитваше да застане начело, беше набързо отхвърлян от обезверените граждани. Това придаде своеобразната сила на протестите, тъй като неутрализира всяка възможност за съглашателство с властта и не позволи те да бъдат овладени по най-евтиния за нея начин - като дискредитира или купи техните водачи. Но за сметка на това протестиращите се лишиха от онова острие, което е необходимо, за да се пробие дебелата броня на окопалите се във властта.
- А обвиненията, че протестиращите не знаят какво искат?
- Това е една от най-лицемерните лъжи на властта през последните 7 месеца. Как трябва да разбираш публичната отговорност, за да не възприемеш мощното отрицание на олигархическия модел на управление като политическо искане?! Да не видиш, че цяло лято улицата генерира повече идеи, отколкото целият дотогавашен преход?! Или да не трепнеш от хуманистичните, творческите и артистични акценти в протестите, които не могат да бъдат заченати от никаква партийна конспирация или срещу заплащане. Трябва да си генетически лишен от разум, морал и чест, за да кажеш, че протестиращите не знаят какво искат. Всъщност управляващите използваха израза "липсват конкретни предложения" като евфемизъм за липсата на предложения, които да могат показно и безболезнено да удовлетворят, а техните автори да омаскарят.
- Като университетски преподавател как гледате на окупацията на Ректората на СУ - като акция на политически осъзнати млади граждани или политически повлияни млади лумпени?
- Има ли някакво гражданско движение, винаги се отварят пролуки и за някакви политически амбиции. Но в същината си това беше протест на мислещи и отговорни млади хора, които носят идеята за един друг модел на политическо участие. Приказките за платените окупатори (арсенал от борбите на БКП през 40-те години) идват от политици, които виждат политическата си работа като битка за финансови и властови интереси. Именно този политически манталитет е предизвикателство за свободомислещия интелектуалец, за пробудилия се гражданин, за българина, който иска да спре източването на жизнените сили на нацията от вездесъщата олигархия.
- Ако гражданите мразят политическата класа, можем ли да кажем, че липсва връзка между политическата система и останалата част от обществото?
- В модерната демокрация малко хора представляват прекалено много интереси на много хора, а публичните политики са толкова сложни, че не могат да бъдат оценени от какъвто и да е отделен експерт. Това, разбира се, създава дистанция между политици и граждани. В посткомунистическа България обаче става дума не за такава технологическа, а за една специално конструирана политическа дистанция. Спомням си с носталгия как през 1989-1990 г. представителите на протестите срещу тоталитарната система стояха максимално близо до гражданите от улицата, като едни от тях. Но вратата към политиката се открехна за малко, колкото да се легитимират инфилтрираните от ДС лица сред тогавашната опозиция и да се завърти олигархичният модел на управление.
- Можем ли да кажем, че преходът от затворена тоталитарна политика към демократична публичност беше умишлено блокиран?
- Според мен най-тежкото наследство от комунизма е нестихващият стремеж да се контролира тотално, без никакви идеологически или морални скрупули, движението на финансови, технически и човешки ресурси. Целта е една: да не се допусне появата на силни и независими (т.е. непредвидими) икономически и политически играчи. Този манталитет блокира появата на устойчива култура на публична отговорност към гражданите от страна на политиците. Големите политически събития след 1989 г. са перманентен сблъсък между този манталитет (подплатен от приватизираното от него богатство) и жаждата на гражданите за политическо представителство, което да дава усещането за значимост и перспектива. За съжаление този тип представителство остана периферен мотив в политическия процес и се активираше само в периоди на протести или предизборна демагогия. Тоталната липса на контрол над политическата класа стигна до парадокса една лява партия да поверява на един медиен магнат ръководството на ключова за националната сигурност институция.
- Казват ли ни социалните науки как да се коригират подобни аномалии в политиката и държавното управление?
- Чуваемостта на гласа на социалните науки е в пряка връзка с чуваемостта на гласа на активното гражданство. Силата на научния аргумент е голяма само когато в обществото има достатъчно голяма група от хора, която се вълнува от истината. За съжаление в отговор на моралния патос на протестите управляващите артикулираха две-три, издаващи нечист морал и интелектуална немощ послания: ГЕРБ иска да дойде на власт; интелигенцията е платена; протестиращите са малко, за да ни свалят. Като документална хроника от зората на комунизма, властта активира раннокомунистическите технологии за насаждане на враждебно отношение към интелигенцията като неизбежно зло, чието значение трябва да се минимизира. Отново видяхме неизбежния вътрешен и външен "враг", появата на парите като единствено възможния мотив да се протестира срещу правителството и пр. Накратко: създава се контекст, в който аргументацията - оръжието на учения, е сведена до примитивен инструмент за политическа власт.
- Днес на мода са радикалните решения - свикване на ВНС, нова конституция, мажоритарен вот, задължително гласуване и т.н. Там ли е спасението от сенчестата политика?
- Няма такъв механизъм, който да гарантира бърза и радикална промяна. Законът е силен, когато има институции, които го спазват, и граждани, които го подкрепят. Но тъкмо тази визия за публичния ред кара облагодетелстваните от прехода да се чувстват като лодка в бурно море, без да знаят на кой бряг ще осъмнат. Все пак дискутираните промени могат да придвижат нещата към по-добро. Да вземем например електронното гласуване. То би дало за пръв път думата на всички българи, които казаха "не" на комунистическата система с нейните рецидиви и заминаха в чужбина. Гласът на тези около един милион избиратели, пръснати по целия свят, няма как да бъде купен и контролиран и неминуемо ще разтърси идилията на олигархическия модел на управление. Вътре в страната електронното гласуване също не е толкова уязвимо: то би разпръснало гласоподавателите по домовете им и дотолкова би затруднило традиционния колективен етнически и корпоративен вот. Има рационални моменти и в идеята за задължително гласуване за гражданите, живеещи в България. Нека инструменталистите, които виждат в това заплаха за правата на човека в изборния ден, да помислят и за политическите права на ? от избирателите, които могат да останат политически непредставени през всичките дни на един 4-годишен мандат.
