Понякога пред очите застиват кадри от действителността, от които човек не може да отмести очи. "Кадри" не е точно, може да са новини, думи, просто размишления. Понякога невинни епизоди, понякога откъслеци от събития, изразителни кимвания на живота. Често пъти те са толкова красноречиви, толкова завършени, че не само е безсмислено, но и направо невъзможно да бъдат коментирани, осмисляни със слово, с извличане на заключения и поуки. Стоп-кадрите нерядко така засядат в съзнанието, че то се страхува да ги разгърне, да ги завърти към светлината, сякаш от това те ще престанат да бъдат такива, каквито светът около нас ги е композирал. Разказвачът следва да е предпазлив, да се отнася с тях като с природни образувания, които всяка несръчна намеса може да разруши. Достатъчно ще е да ги експонира за читателя, да ги представи на обществото непокътнати, един вид в оригинал. Обожавам карикатурите, когато тяхното съвършенство не се нуждае от думи. За съжаление, не можем да приложим този метод тук. Но поне коментарът и поясненията ще се явяват само по изключение...



НОЖОВКА

По време на поредната "окупация" телевизиите показаха младеж с ножовка, опитал да среже синджира на портата на университета. Репортерките го хокаха - защо е дошъл "въоръжен" и кой му дава право. Момчето опитваше да обясни, че е студент, но му клъцнаха изречението. Полицията иззе "оръжието". Простият мотив - да се използва университетът по предназначение, в онези дни не бе на мода. Синджирът, заключен с катинари, изпълваше кадъра. Това само по себе си бе достатъчно потискащо. Лицата зад решетките - също. И много двусмислено: в зависимост от гледната точка на камерата и онези в двора, и онези на улицата бяха зад решетки.

Вярвам, че в оставащия ми живот никога няма да чуете от мене да оспорвам правото на протест. Комуто и да било. Приемам го като свещено притежание на личността и сам, когато съм могъл, винаги съм се възползвал от него. Протестът е между онези човешки пориви и жестове, чрез които отстояваме мястото си в живота. Протест може да бъде викът, както и мълчанието. Правил съм го по начина, възможен за писателя - с перо. Срещу всичко, което не съм могъл да приема. В света, в средата си, в съдбата си. Съзнавам, че хората имат различни изразни средства. Това ми помага да ги разбирам.

Демократ съм отпреди демокрацията, какво да се прави.

Но не е ли заключена също тъй и демокрацията в България? Не са ли нейните норми и блага днес оплетени в синджирите от демагогия и корупция? Окованата в срамни вериги демокрация не е ли голямата лъжа в живота на днешните поколения? Има ли ножовка за тези вериги и, най-вече, има ли ръце за такава ножовка - това е въпросът на българското настояще.



ТРАНСПЛАНТАЦИЯ

От здравната каса отнели лекарство на дете с трансплантиран бъбрек. Променили си нещо правилника и малкият пациент "отпаднал". Доколкото разбрах, отпаднал именно по причина, че е... малък. Предложили му да се насочи към друго лечение, с друго лекарство. Медикаментът потиска силите на отхвърляне, с които организмът атакува новия орган. Въпросът е съдбоносен, но пък и бюрокрацията никога не се е отказвала да се изживява като съдба. Но тук няма да се занимаваме с нея.

Върху друго ще стопираме кадъра: когато новината за тази драма се разнесла - разказва бащата - възрастни пациенти, които получават лекарства след трансплантация, предложили част от своите на детето, за да не остане без защита. Това се поднесе някак мимоходом, не можеше да не бъде споменато. Но кадърът "замръзва" точно върху него.

Лекарствата срещу отхвърляне след трансплантация са жизненоважни и са равни на животоспасяващите. При сегашната политика и досегашната практика в България те винаги са били парещ проблем за болните и техните близки. Оставането без лекарство е кошмарът на техните сънища. И въпреки това: невероятният, щедър и саможертвен жест към ощетеното от суровата държава дете! Подкрепа и солидарност от изстрадалите своето оцеляване към най-малкия в тяхната общност! И пример за всички, които имат нужда от пример...

Не можем да стопираме кадъра само върху зулумите и гадориите на действителността. Домилява ми този живот, когато ни предложи по нещо за възхищение и гордост. И човек си вярва, че когато задържи вниманието и мисълта си върху такива точно епизоди, те ще се усилят, ще се уголемят и ще се разпрострат върху целия му объркан делник. Ще се... трансплантират там, където не достигат...



ФИЗИЧЕСКА БОЛКА

Ето какво изречение прочетох тези дни: "Детето е било само двегодишно, когато установили, че вероятно поради изумителния си музикален слух то изпитва физическа болка от фалшиво изсвирени тонове".

Детето е великият български цигулар на ХХ век Васко Абаджиев.

Животът е несправедлив към него. Дарбата, с която се е родил, го изстрелва в световните висини, но здравето и превратностите на живота подкопават успеха му. Отива си от света в нужда и самота, но талантът му остава смайващ за всички, които са се докоснали до неговата музика.

Човек, изпитващ физическа болка от фалша!

Само в музиката ли се случва това? Няма ли такива хора и в изкуството на живота?

Те повече от всякога са нужни днес! Хора, които да ги боли, може би дори не физически, а истински - от каквото трябва и за каквото трябва. Възможни ли са въобще? И още нещо: когато ги има, способни ли сме да ги различим!...