Оживлението сред българските националисти напоследък тревожи много здравомислещи хора. Но национализмът е далеч не само български феномен. В момента светът внимателно следи възраждането на украинския национализъм и ответната реакция на руския, подсилен допълнително от олимпиадата в Сочи. В Турция премиерът Ердоган също обича да използва националистическата карта. Караниците между България, Гърция и Македония за историята, миналото, езика и името вече са анекдотични в Брюксел. А за новата велика сила Китай национализмът се превръща в основен политически инструмент. Една дискусия, която заглъхна след края на Студената война, отново се връща на сцената. Нека си припомним някои от главните аргументи.

Понятието "нация" се ражда, когато Просвещението и Революцията разрушават легитимността на свещения династически ред, смята историкът Бенедикт Андерсън. Според него нацията е въображаема политическа общност, която не съществува обективно, а само в главите на хората. Сходни възгледи застъпва и неговият колега Ърнест Гелнър, който обаче вижда произхода на съвременните нации най-вече в лоното на индустриалната революция. Когато се водеха югославските войни, Гелнър бе особено популярен с възгледите си за национализма. По същото време в Европа бурно се дискутираше разликата между патриотизъм и национализъм. Ако приемем обичайното определение, че патриотизмът е емоционална обвързаност с една нация, веднага ще открием разликата с национализма. Защото национализмът е възглед, а често пъти и обществено движение, което цели създаването и консолидирането на националната държава и осъзнатото идентифициране на гражданите с нея.

Германците се отнасят сдържано към патриотизма, припомня Петер Щурм във "Франкфуртер алгемайне цайтунг". Според него причините трябва да търсим не само в мрачния период между 1933 и 1945. "През 70-те и 80-те години на миналия век най-вече в германските университетски центрове доста хора по принцип отхвърляха всичко, което беше по някакъв начин "германско". При това те самите не знаеха точно защо", пише Щурм. Ето и част от неговото обяснение за разликата между национализма и патриотизма: "Патриотизмът се проявява в многобройни и най-различни форми. Безобиден и обикновено забавен е местният патриотизъм. "Чуждата кокошка е патка" - гласи една поговорка, която обаче не важи за местните патриоти. Напротив - тъкмо тяхното топло отношение към собствения регион най-плътно се покрива с такива вълнения като чувството за принадлежност и обичта към родината. Ако се качим обаче на по-горното равнище на цяла една държава, патриотизмът вече не изглежда толкова дружелюбен. Спортната публика в САЩ, например, в своя разпенен патриотизъм често забравя, че и спортистите от други нации постигат забележителни резултати. И изобщо патриотизмът в САЩ по същината си е прекалено приповдигнат и патетичен. Просто защото единствено в него се събират граждани от най-различни култури и етноси.

В Русия също живеят различни етноси, които отчасти говорят и собствени езици. На този фон държавата открай време се опитва да обедини гражданите под шапката на някакъв общ идеал, на един максимално широк патриотизъм, който крепи държавните устои. Русия и други подобни страни в крайна сметка винаги стигат до едно и също "решение": патриотизмът да сублимира във фигурата на вожда. Това обаче само демонстрира слабостта на една държава и слабостта на идеята. Крайния пример намираме в Северна Корея - държавата с може би най-отрицателни показатели в целия свят. В случая със Северна Корея обаче има и още нещо, типично за редица малки държави и народи - в тях националното чувство блика особено силно. В хода на историята малките нации обикновено винаги са се отбранявали срещу по-големи и по-могъщи съседи. Тъй че, за да опазят идентичността си, те открай време подсилват своето национално самосъзнание. Макар и не толкова малка, Полша дава добър пример за това, особено в годините (повече от столетие), в които не присъства на картата на Европа. И до ден днешен понятието "нация" в Полша е обгърнато от такава аура, каквато трудно ще открием другаде по света.

Лошо става обаче, когато в отделни страни патриотизмът се използва като инструмент за отграничаване от "другите". Особено ако политиката на съответната държава поощрява тази тенденция, "добрият" патриотизъм много лесно може да се превърне в "лош", в потенциално агресивен национализъм. Национализмът, който само се маскира като патриотизъм, и днес служи като легитимационна идеология на много места по света. Не само диктаторите злоупотребяват с националните чувства, насъсквайки срещу предполагаемия външен враг - дори демократично избраният турски премиер Ердоган посяга към този инструмент, усетил се притиснат до стената. В подобна ситуация тъй нареченият патриотизъм служи за политическо дисциплиниране. В Китай, например, за добър патриот се смята само онзи китаец, която не критикува правителството. Там се налага образът на една нация, която с всички възможни средства трябва да си възвърне полагаемото се място в света. Вярно, че това не е само китайски феномен, но поради големината на страната може да се превърне в една от най-големите опасности за световната политика в обозримо бъдеще. И както винаги става в подобни случаи, у потенциалните жертви се надига не само страх, но и агресивен контранационализъм."

Предупреждението на Петер Щурм звучи особено актуално, ако се вгледаме в политическите процеси по света днес.