"Къде е онзи човек, който поне донякъде цени времето, умее да скъпи всеки ден и разбира, че всеки миг го приближава към смъртта? Докато отлагаме живота си за утре, той минава. Нищо не ни принадлежи в такава степен, както времето; то е наше. И ние позволяваме на първия срещнат да завладее това единствено и бързотечно наше достояние."

Писал го е Сенека до приятеля си Луцилий пред повече от две хилядолетия. Нищо не научаваме от него - поне не нещо, което да не знаем от личния си човешки опит. Значи, има слабости, в които не самите ние сме непоправими - непоправимо е човечеството. Може би в момента, в който сме заподозрели, че времето е безкрайно, хората сме станали нехайни към него. Малцината между нас, които разбират, че тази безкрайност е заблуда, аз самият приемам със страхопочитание. Те са надарени с едно различно съзнание за време, което трудно се придобива, още по-трудно се споделя. Животът им протича по-плътно и по-плодоносно, коефицентът на присъствието им в света е несъизмеримо по-висок от нашия. Те чувстват времето органично и никога не посягат върху него по начина, по който ние правим това.



В речника си имаме безумно клише: убиване на времето



Да убием времето... Да убием вечерта... Да убием два-три часа... Това са все наши приказки.

И още: нарочни романи за убиване на времето, шаради, кръстословици, судоку, сега и телевизии за целта... Или просто да се пошляем по стъгдите...

И едни убийства без алиби - чет нямат!

Пропиляването на времето в нашия живот се е превърнало в нещо като агрегатно състояние. Пребиваваме в него, без да променяме предназначението си. Само забравяме за него. Имам стихотворение с подобни мотиви. То така се и казва: "Убиване на зимна вечер". Никой не е без грехове.



Някъде из митологията се подвизават



едни неясни за съвременника същества - хронофаги. Те пък се хранели с време. "Гълтачи на време" ги споменаваше Иван Давидков и се оплакваше от тях. Не от митологичните, от съвременните. Които безмилостно се нахвърлят върху чуждото време и консумират съзнанието, делото, предопределението на твореца с безсмисленото си суетно трептене в личното му пространство. Беше човек, отдаден и устремен в изкуството, съдбата му на поет и художник сигурно бе един постоянен цайтнот. Разбирах го, но някак отстрани - от такива атаки бях донейде защитен, вероятно с нищо не привличах подобни създания. Така се успокоява човек, докато един ден открие, че времето му в действителност е изядено, убито. ("Потрошено" казваше баща ми.) Не съм бил, оказва се, недосегаем. Дори не съм и забелязал. Но в литературата има достатъчно предупреждения за тази напаст. Трябвало е да ги знам.

"Хронофагът - пише Андре Мороа ("Писма до една непозната") - най-често е човек, който си няма истинска работа и който, като не знае с какво да си убие времето, решава да го запълни, изяждайки вашето... Той е ненаситен. Както кучето, на което някой от сътрапезниците неблагоразумно е подхвърлил пилешко крилце, непременно се връща към ръката, която го е нахранила и гледайки умилно, протяга лапа за нова порция, така и хронофагът, открил, че има пред себе си човек мек и слабохарактерен, безжалостно ще злоупотребява с това откритие."



Не би следвало да задълбаваме толкова



в посегателствата върху времето на отделния човек, ако тези злоупотреби не се разпростираха и върху времето на нацията, на страната, на днешните поколения. Това е мрачната аналогия, която потиска и вгорчава всеки размисъл за бъдещето, всяко начертание за утрешния ден.

Някой изяде ли българското време в последния четвърт век на страната? Или го уби? (Изберете сами.) Това ли означаваше самодоволният възглас: "Времето е наше"? С това заявление ли го присвоиха? Едните поне го заявиха, другите след тях само сумтяха и лапаха. Или това не беше точно и само времето? Нали се знае: времето е пари! Така ли да го разбираме: че го прибраха като плячка? Или: изтъргуваха времето и си разделиха сумата?

Те имат друго разбиране за времето, дори единицата им е друга - мандат (Мандат, поспри, ти толкова си хубав!). И за тях секундите не тиктакат, те звънтят - като монети.

Или да кажем, убиха го. (Вместо "да убием вечерта" - "да убием прехода".) Разглеждат времето като дивеч, отстрелват го. И после пак могат да го изядат - на трапезата. И да се престорят на невинни, глуповати хронофаги - гълтачи, а не убийци. (Хронокилъри, ако се нагърбим да си произведем съществително за случая.) И да ни баламосват с пълни уста, дори да ни веселят - докато пируват с нашето време и го превръщат в онова, в което превръщат всичко, което погълнат.

"Меки и слабохарактерни", би казал Мороа - за нас. Но в това прозира съчувствие, което не заслужаваме.

Времето ни отдавна е похитено, спряно е, заличено. И няма кой да скочи от безвремието и да прекрати това.

Тогава какво, за бога, си мислим, че убиваме ние?