Когато миналата година царят подобно на горския от вица изгони партизаните и стражарите от гората, избързах да заявя, че студената война в България е приключила с малко закъснение. Признавам, сбърках. Ето че БСП и СДС се впуснаха в нова идеологическа надпревара, този път не за това кой по-скоро ще модернизира страната, а кой по-добре ще я опази от Европейския съюз.

Откакто започна цялата европреориентация на страната, очаквам да се появи силен антиевропейски глас на българската политическа сцена, какъвто има навсякъде. По едно време мислех, че тази ниша ще заеме ВМРО, но дори те не посмяха да се заявят ясно като антиевропейци и може би тъкмо за това се стопиха. Това, мислех си, би било знак за нормализиране на нещата - става дума за дълбоки промени, от които все някой ще загуби, и неговата позиция трябва да бъде изявена в обществения дебат. Обаче странна работа - всички "за", всички европейци, изобщо идилия! И изведнъж ето ви обрат - двете най-силни в организационно отношение партии, отляво и дясно, малко преди решителната среща в Копенхаген наежват бодли. Това е тя българската политика -



от един консенсус с двата крака в противоположния



Ще кажете: нито едните, нито другите формално са се отказали от подкрепата за членство. Само че принципът на действие показва една тревожна тенденция. На всяка следваща стъпка към ЕС ще има пазарлъци, във всеки един момент някой (популист, лобист, тесен специалист...) ще бъде в състояние да изчисли какво сме можели да не загубим и да генерира емоции сред електората. И разбира се, дава добри козове на онези политически среди на Запад, които само чакат повод да отложат влизането на бедни роднини като нас в съюза. Това, че България не се пазари достатъчно, е очевидно. Стига само да погледнеш преходните периоди, които искаме, където основното, което искаме, е по-дълго да се тровим с лоши цигари.

Но двете уж полярни парламентарни сили не настояват да изтъргуваме затварянето на 3-и и 4-и блок срещу нещо друго, което може да компенсира загубите ни - да речем, някакви квоти за износ или съкращаването на преходния период за работни визи в ЕС, които са основният мотив българинът да иска "Европа".



Двете партии превръщат АЕЦ във въпрос на чест и гордост



или с други думи - идеология.

Темата за това как тази страна се пазари, какви интереси отстоява, колко струват нашите дипломати и тъй нататък, разбира се, няма да донесе дивиденти на никоя партия, която е управлявала през последните 12 години. Затова пък превръщането на ядрената енергетика в идеологически символ позволява отново светът да се раздели на "наши" и "чужди". Е, малко конфузно е, че заклетите врагове се озовават заедно сред "нашите", но по-добре ли е безславно да се разтвориш в мекия постидеологически консенсус?

За БСП, казват, решаващ бил натискът на енергийното лоби. Но и в чисто идеен план за тях тук се открива златна възможност да възродят продуктивисткия ентусиазъм в стил "ще строим завод на живота". Помните ли колко надежди беше събудил изборът на Сергей Станишев - човек западно ориентиран, за когото мислехме, че разбира новата глобална икономика, където не е толкова важно да произведеш някакви неща, а да си включен в глобалното обращение.



Напоследък работата малко намирисва на един нов Виденов,



който съсипа икономиката, мислейки, че като Буркина Фасо можем да се изолираме от света и да произвеждаме, да произвеждаме.

При СДС обратът е още по-изненадващ. Най-големите европеизатори, които сами подписаха меморандума за затварянето на блоковете и които построиха цялата си политика върху безалтернативния цивилизационен избор, решиха да вземат на сериозно своята християндемократическа идентичност, неизменна част от която е една здравословна доза евроскептицизъм. "Край на евроентусиазма - каза ми миналата година след изборното поражение един техен експерт. - започваме дясна критика на ЕС." Работата е там, че евроскептицизмът на техните приятели от една Германия например е доста различен от евроскептицизма на аналогични формации в страните-кандидатки - първите пазят своите привилегии и пари, вторите се стремят към тях. Например интересно е как Надежда Михайлова коментира това, че Европейската народна партия (чийто заместник-председател тя впрочем е) гласува против нашето желание да се присъединим към ЕС през 2007. Това става ли позиция на СДС? И ако да,



какво породи този 180-градусов пирует?



Обидата от това, че загубиха властта?

В ЕС антиевропеизмът обикновено се засилва към крайните позиции на политическия спектър. Много левите са против глобализацията, която освобождава мултинационалните компании от отговорност пред конкретните населения, много десните са против свободното движение на хора, които застрашават сигурността и етнокултурната хомогенност на богатите страни. Като изключим Полша, чието значително селско население създава добра среда за популизъм, сред кандидатките подобни позиции са полюси, между които стои един стабилен проевропейски политически елит. България обаче изведнъж се озовава с две мощни антиевропейски крила, между които една нестабилна формация, която се държи на един конкретен човек.

Разбира се, надеждата е, че и сега - както винаги - идеите в тази страна нямат особено значение и колчем едните или другите вземат властта, ще се запретнат да интегрират. Както знаем, в нашата част на света борбата не е дали, а кой да европеизира.