|
| Юли, 2006 г. София Тогавашният премиер Сергей Станишев е с тогавашния еврокомисар по правосъдието, свободата и сигурността Франко Фратини. Контактите България-Фратини бяха скрепени на един странен ски уикенд в Боровец, който се разчу в Брюксел. Само България и Италия подкрепиха кандидатурата на Фратини сега за шеф генсек на НАТО. |
И сякаш като доказателство в полза на това твърдение точно на 10-ата годишнина от членството ни в Северноатлантическия пакт дойде новината, че в състезанието за поста на генерален секретар сме заложили на погрешния кон. В края на тази година изтича мандатът на Андерс Фог Расмусен. На 28 март страните членки определиха за негов наследник бившия премиер на Норвегия Йенс Столтенберг. Около кандидатурата му се обединиха основните играчи - САЩ, Великобритания, Франция и Германия. Не и България, която изненадващо се оказа на страната на небеизвестния у нас Франко Фратини, номиниран от Италия.
Столтенберг е непознат за българската публика
Възможно е някои да го помнят като министър-председател на Норвегия по време на атаките на терориста Андерш Брейвик през 2011 г. Франко Фратини е друга история. Беше еврокомисар по въпросите на правосъдието и сигурността в периода 2004-2008 г. - точно преди и след влизането на България в ЕС, и изигра много важна роля в усилията ни да се представим добре в най-критичната област на евроинтеграцията. Фратини стана ревностен защитник на страната ни пред брюкселските институции, обявявайки се против налагането на предпазни клаузи. Един ски уикенд на Боровец през февруари 2007 г. същата година в компанията на вътрешния министър в правителството на тройната коалиция Румен Петков обаче остави върху Фратини мазното петно на подозрението, че се е сближил твърде много и по твърде съмнителен начин с българските управляващи. Скандалът прехвърли нашите граници и предизвика раздразнение сред по-старите страни - членки на ЕС. Посланиците на Великобритания, Франция, Швеция и Холандия направо го обвиниха, че оценките му за напредъка на България в правосъдните реформи и борбата с корупцията изобщо не съвпадат със сериозните проблеми на страната в тази област. За България Фратини си остана специален приятел - през 2009 г. Георги Първанов го награди с орден "Стара планина" за неговата "реална, не само морална подкрепа" за присъединяването ни към ЕС.
Няколко години по-късно бившият еврокомисар получи от България и подкрепа за кандидатурата си за генерален секретар на НАТО. И тя му дойде съвсем навреме - след като две поредни правителства в Рим (на Марио Монти и Енрико Лета) му даваха рамо, настоящето - на Матео Ренци, се разколеба на фона на набиращия скорост Столтенберг. На 1 март външният министър Вигенин потвърди, че
нашето правителство подкрепя Фратини
Преди това италианският политик се срещна и с лидера на БСП и ПЕС Сергей Станишев по време на конгреса на европейската левица в Рим. Защо ни трябваше да ставаме опора точно на този човек, не се разбра. Управляващите не предложиха нито един аргумент. Впрочем никой у нас и не разбра, че подкрепяме Фратини, който нямаше никакъв шанс да се добере до този пост. И не само защото разполагаше единствено с подкрепата на Рим и София. Нито заради спорните моменти в кариерата му като еврокомисар. А най-вече защото идеята му за това, което трябва да върши НАТО, не съвпадаше с тази на големите играчи. Наскоро Фратини обяви, че приоритет за пакта трябва да бъдат Средиземноморието и Северна Африка до Сахел. Тезата на Столтенберг е съвсем различна - Алиансът трябва да се върне към първоначалната си мисия да защитава от агресия своите членове в Европа. При това той изтъква случилото се с Крим като пример за това, че натовската идея за колективна самоотбрана срещу външен враг трябва да бъде в основата на стратегията на пакта. Дни преди да бъде избран подчерта и необходимостта НАТО да поддържа достатъчно силен военен капацитет (вкл. ядрени оръжия), за да възпира Русия и да осигурява защита специално на източните си членове (сред които е и България). Казано накратко, концепцията на Фратини се оказа неадекватна в сравнение с тази на Столтенберг на фона на новия конфликт между евроатлантическите държави и Русия. При това положение решението на управляващите в София да го подкрепят става още по-неразбираемо. А и съмнително предвид общата им история с италианския политик. За пореден път тесните и странни политически интереси диктуват ходовете на външната ни политика.
Маскировка
България в НАТО - 10 изгубени години
Страната ни продължава да симулира, че е пълноправен партньор в алианса
През май 1998 г. доклад на старши изследователя в Института за национални стратегически проучвания към Националния университет за отбрана във Вашингтон - Джефри Саймън, изправя на нокти властите у нас. Анализът "България и НАТО - седем изгубени години" излезе месеци преди ключовата за страната ни среща на върха на НАТО във Вашингтон през април 1999 г., където се очакваше знак, че ще станем член на алианса. Документът показва пропуските в подготовката на България за членство и даваше препоръки какво трябва да се направи. Оттогава минаха доста година, а на 4 април се навършват 10 години от членството ни в алианса.
Ако днес Джефри Саймън трябваше да напише този доклад пак, със сигурност единственото, което щеше да промени, е броят на изгубените години. "България все още се опитва да разбере какво се очаква от нея и остава зле подготвена", написа той през 1998 г. Едва ли има някой, който да не е съгласен, че това е истина и днес. За 10 години пълноправно членство
властите в София не разбраха какво се иска от тях
или не искат да разберат. Ще строим кораби, няма да строим кораби. Ще се отказваме от руската военна техника, не - ще я модернизираме, но и ще купуваме западни изтребители. Ще закриваме летището в Безмер, не - ще го модернизираме с пари на алианса. Това са само част от примерите, които показват липса на дългосрочна концепция за отбранителната политика независимо от непрекъснатите стратегии и планове за реформа. А ако някога е имало наченки за нещо положително, те са били плод на корпоративни и партийни интереси, за да се усвоят заделените за отбрана пари.
За 10 години промените в армията се сведоха единствено до съкращаване на войската и унищожаване на техника, но не и до създаване на отбранителни способности. От 118 хил. души през 1995 г. армията беше намалена до 34 хил. души. Разпродадени бяха бронетанкова техника, самолети, ракети. Тук някой ще каже: "Така е, защото същите тези анализатори искаха така да стане. Те са виновни". Не, така беше удобно на всяко правителство.
Тези съкращения трябваше да бъдат резултат от реформи, а не от механично рязане на жива сила и закриване на поделения. Идеята за създаване на малка, но боеспособна армия
няма нищо общо с това как бе реализирана в България
Няма нищо общо със съкращаването на военна техника и разпродаването й на безценица на наши фирми и на страни от Африка и Близкия изток. Няма нищо общо със закриването на летища и поделения и купуването им от близки до тези, които са на власт.
Наскоро управляващите отчетоха в годишния доклад за състоянието на отбраната за 2013 г., че има "тенденция за постепенна ерозия на отбранителните способности" и "положението с въоръжението и бойната техника е критично". Тази ерозия не се отнася само до военната техника, а и до човешкия фактор. Факт е, че едва след девет години членство България можеше да заяви първата си сертифицирана батальонна бойна група, която да е готова за операции зад граница. Това, колкото и да не се харесва на противниците на членството в алианса и базата "Ново село", стана благодарение на помощта на САЩ, а не на неспирната реформа в армията. Досега армията е сертифицирала две бойни групи, които са преминали обучение в "Ново село" и в щатските бази в Германия. Те използват и дарената от САЩ техника. Въпреки това все още страната ни не може да достигне онези 10% от състава на армията, които НАТО иска да са напълно готови за мисии. До 2012 г. този процент е под 4.
Ако има някакъв напредък с батальонните бойни групи, тук говорим единствено за Сухопътни войски. Не така стои въпросът за авиацията и флота.
Военните летци летят опасно малко,
съвсем скоро системата ще се срине - тази известна на всички истина сподели през март за списание "Криле" зам.-командирът на военновъздушните сили бригаден генерал Румен Радев. В него той обяснява, че вече са погазени всякакви норми за санитарен минимум на нальота на летателния състав. "Нещо повече - ние се примирихме да летим опасно малко. Ние дори изпадаме в самодоволство в отчитането на способности при този опасно малък нальот. Вече започваме обаче да плащаме цената на всичко това, защото резервите в най-важния ресурс - летателния състав, на практика се изчерпаха. Последните опити да приучим млади летци на МиГ-29 претърпяха фиаско. Защото просто няма ресурс за тях. С необходимия нальот за безопасно приучване на един млад летец поддържат минимална подготовка и дежурят трима опитни. А дежурството няма как да го спрем...И така, докато един ден системата се срине. Съвсем скоро. Защото тази система отдавна не разполага с минимално необходимия нальот, за да се възпроизвежда", заявява ген. Радев.
Не по-различна е ситуацията и в бойния флот. Само преди 3 години България заяви, че ще се включи в операцията на НАТО в Либия с фрегатата "Дръзки" и военното министерство се видя в чудо, докато тя отплава. Оказа се, че на фрегатата трябва да се направят спешни ремонти, за да издържи мисията. Наложи се щатските военни да уверяват българските си колеги, че няма да се наложи да се използва криптографският модул, тъй като "Дръзки" щяла да бъде на по-задна линия при охрана на либийските брегове. При участието си в мисиите на ЮНИФИЛ и "Актив Индевър" в Средиземно море преди години
"Дръзки" вземаше назаем от турските ВМС апаратура
за предаване на данни към флагманския кораб на НАТО, което предизвикваше иронични усмивки у комшиите.
"Дръзки" е част от модернизацията на армията, която като всичко останало претърпя пълно фиаско. Вече 10 години България договаря и предоговаря с НАТО отбранителните способности, които трябва да притежава. Последните разговори бяха преди няколко месеца. Тогава бяха договорени 55 цели на силите, които ще струват 2.3 млрд. лв. на държавния бюджет. Сега съответно се пише и план за модернизация на армията. Ако изпълни обещаното към алианса, страната ни има шанс да започне да прилича на пълноправен член на съюза.
Лошото е, че този филм сме го гледали и той беше трагикомичен. Точно след такива разговори правителството на НДСВ написа план с 11 проекта за модернизация, който така и не се изпълни. Избирателно бяха започнати проекти за покупка на транспортни и учебни самолети и хеликоптери, които и до този момент имат спорен ефект върху боеспособността на армията. И причината не е само, че след пристигането им се ползваха като таксита от властимащите, а че отново покупката им е израз на липса на каквато и да е визия за отбранителната политика. Такива бяха проектите за модернизация на МиГ-29 и Ми-24 по натовски стандарти, които се провалиха с гръм и трясък. Въпреки че ежегодно се заделят стотици милиони левове за модернизация, България все още няма западни изтребители и се чуди дали да ги купи. Няма и нови военни кораби, нито безпилотни летателни апарати и модерна комуникационна система, а хората напускат войската, обезверени от началниците си и ширещата си шуробаджанащина.
Ако днес Джефри Саймън трябваше да напише този доклад пак, със сигурност единственото, което щеше да промени, е броят на изгубените години. "България все още се опитва да разбере какво се очаква от нея и остава зле подготвена", написа той през 1998 г. Едва ли има някой, който да не е съгласен, че това е истина и днес. За 10 години пълноправно членство
властите в София не разбраха какво се иска от тях
или не искат да разберат. Ще строим кораби, няма да строим кораби. Ще се отказваме от руската военна техника, не - ще я модернизираме, но и ще купуваме западни изтребители. Ще закриваме летището в Безмер, не - ще го модернизираме с пари на алианса. Това са само част от примерите, които показват липса на дългосрочна концепция за отбранителната политика независимо от непрекъснатите стратегии и планове за реформа. А ако някога е имало наченки за нещо положително, те са били плод на корпоративни и партийни интереси, за да се усвоят заделените за отбрана пари.
За 10 години промените в армията се сведоха единствено до съкращаване на войската и унищожаване на техника, но не и до създаване на отбранителни способности. От 118 хил. души през 1995 г. армията беше намалена до 34 хил. души. Разпродадени бяха бронетанкова техника, самолети, ракети. Тук някой ще каже: "Така е, защото същите тези анализатори искаха така да стане. Те са виновни". Не, така беше удобно на всяко правителство.
Тези съкращения трябваше да бъдат резултат от реформи, а не от механично рязане на жива сила и закриване на поделения. Идеята за създаване на малка, но боеспособна армия
няма нищо общо с това как бе реализирана в България
Няма нищо общо със съкращаването на военна техника и разпродаването й на безценица на наши фирми и на страни от Африка и Близкия изток. Няма нищо общо със закриването на летища и поделения и купуването им от близки до тези, които са на власт.
Наскоро управляващите отчетоха в годишния доклад за състоянието на отбраната за 2013 г., че има "тенденция за постепенна ерозия на отбранителните способности" и "положението с въоръжението и бойната техника е критично". Тази ерозия не се отнася само до военната техника, а и до човешкия фактор. Факт е, че едва след девет години членство България можеше да заяви първата си сертифицирана батальонна бойна група, която да е готова за операции зад граница. Това, колкото и да не се харесва на противниците на членството в алианса и базата "Ново село", стана благодарение на помощта на САЩ, а не на неспирната реформа в армията. Досега армията е сертифицирала две бойни групи, които са преминали обучение в "Ново село" и в щатските бази в Германия. Те използват и дарената от САЩ техника. Въпреки това все още страната ни не може да достигне онези 10% от състава на армията, които НАТО иска да са напълно готови за мисии. До 2012 г. този процент е под 4.
Ако има някакъв напредък с батальонните бойни групи, тук говорим единствено за Сухопътни войски. Не така стои въпросът за авиацията и флота.
Военните летци летят опасно малко,
съвсем скоро системата ще се срине - тази известна на всички истина сподели през март за списание "Криле" зам.-командирът на военновъздушните сили бригаден генерал Румен Радев. В него той обяснява, че вече са погазени всякакви норми за санитарен минимум на нальота на летателния състав. "Нещо повече - ние се примирихме да летим опасно малко. Ние дори изпадаме в самодоволство в отчитането на способности при този опасно малък нальот. Вече започваме обаче да плащаме цената на всичко това, защото резервите в най-важния ресурс - летателния състав, на практика се изчерпаха. Последните опити да приучим млади летци на МиГ-29 претърпяха фиаско. Защото просто няма ресурс за тях. С необходимия нальот за безопасно приучване на един млад летец поддържат минимална подготовка и дежурят трима опитни. А дежурството няма как да го спрем...И така, докато един ден системата се срине. Съвсем скоро. Защото тази система отдавна не разполага с минимално необходимия нальот, за да се възпроизвежда", заявява ген. Радев.
Не по-различна е ситуацията и в бойния флот. Само преди 3 години България заяви, че ще се включи в операцията на НАТО в Либия с фрегатата "Дръзки" и военното министерство се видя в чудо, докато тя отплава. Оказа се, че на фрегатата трябва да се направят спешни ремонти, за да издържи мисията. Наложи се щатските военни да уверяват българските си колеги, че няма да се наложи да се използва криптографският модул, тъй като "Дръзки" щяла да бъде на по-задна линия при охрана на либийските брегове. При участието си в мисиите на ЮНИФИЛ и "Актив Индевър" в Средиземно море преди години
"Дръзки" вземаше назаем от турските ВМС апаратура
за предаване на данни към флагманския кораб на НАТО, което предизвикваше иронични усмивки у комшиите.
"Дръзки" е част от модернизацията на армията, която като всичко останало претърпя пълно фиаско. Вече 10 години България договаря и предоговаря с НАТО отбранителните способности, които трябва да притежава. Последните разговори бяха преди няколко месеца. Тогава бяха договорени 55 цели на силите, които ще струват 2.3 млрд. лв. на държавния бюджет. Сега съответно се пише и план за модернизация на армията. Ако изпълни обещаното към алианса, страната ни има шанс да започне да прилича на пълноправен член на съюза.
Лошото е, че този филм сме го гледали и той беше трагикомичен. Точно след такива разговори правителството на НДСВ написа план с 11 проекта за модернизация, който така и не се изпълни. Избирателно бяха започнати проекти за покупка на транспортни и учебни самолети и хеликоптери, които и до този момент имат спорен ефект върху боеспособността на армията. И причината не е само, че след пристигането им се ползваха като таксита от властимащите, а че отново покупката им е израз на липса на каквато и да е визия за отбранителната политика. Такива бяха проектите за модернизация на МиГ-29 и Ми-24 по натовски стандарти, които се провалиха с гръм и трясък. Въпреки че ежегодно се заделят стотици милиони левове за модернизация, България все още няма западни изтребители и се чуди дали да ги купи. Няма и нови военни кораби, нито безпилотни летателни апарати и модерна комуникационна система, а хората напускат войската, обезверени от началниците си и ширещата си шуробаджанащина.
|
| 2 април 2004 официално издигане на българското знаме в Брюксел по повод приемането ни в НАТО. На снимката: сълзи в очите на Соломон Паси. |
