По въпроса с Карадере и други подобни зони има две гледни точки - не бива да се строи, за да остане природата непокътната; може да се строи съобразно екологичните изисквания и законодателство. Тъй като втората възможност отваря ред вратички официално да се заяви едно, а да се направи друго, пък и протестите в момента я изключват, тази статия е написана от гледна точка на първия вариант.

В публичното пространство излязоха ред смущаващи факти за инвеститора "Мадара Юръп" - собственост, капитал, капацитет да получи сертификат клас "А". Заради участието на архитект Георгий Станишев в първоначалния проект тегне лобистко съмнение. Протестното възмущение взе на прицел качествата на инвеститора и е възможно проектът да бъде спрян. Но



мерникът е сбъркан



или недостатъчно насочен. Нищо принципно не се решава с атака срещу фирмата. Ами ако утре се появи инвеститор, който отговаря на всички законови изисквания, има ясен капитал, надлежно и почтено измине всички законови процедури, как ще бъде спрян да направи хотели? Пак с протести ли? И така всеки път - с протести?

На Карадере може да се строи. От 2005 г. зоната има Подробен устройствен план (ПУП). Не е обжалван, не е спиран. Строежите там са абсолютно законни, дори бяха издадени много разрешителни, но не се реализираха поради кризата. Екомрежата "Натура" не спира строителството. Тя въвежда ограничителни регламенти, но нищо не спира по принцип, дори бетонни хотели допуска. Затова в "Натура" и в момента има стотици градежи. С една дума - строителни проекти на Карадере може да се реализират след ОВОС или екологична оценка (както биха го направили сегашни или бъдещи инвеститори). А след като там може да се строи законно, значи един ден Карадере ще бъде застроено.

Ето това е големият проблем - щом може, значи ще. Като Карадере са стотици други зони. С протести ли ще бъдат опазвани всеки път? Всеки път ще бъдат търсени недостатъци на инвеститора? Всеки път ще се търсят политически средства за спиране на проекта (протестите са политически натиск). Ако е така, демонстрациите лесно могат да се превърнат във форма на рекет. Колко му е да изкараш хора да повикат? Колко му е да спретнеш инициативен комитет? Колко му е да намериш Петно и Контрапетно? Колко му е срещу един проект да скандираш, пък срещу друг - не?

Затова трябва да има регламент, който ясно казва къде може да се строи, съответно къде не може. И следва да се спазва.



Само законът може да е такъв регламент



Единствено той може да е сечението между природа и стопанска дейност (всеки проект е съчетан с бизнесплан; кой инвеститор ще вложи пари тук, ако просто не може да планира; ако винаги може да се появят протестиращи и да стопират начинанието).

Сега има действаща нормативна уредба, в която обаче има пропуски, щом може да загубим девствени кътове. Обещана е друга - национален парк "Българско Черноморие", която се бави, не е ясно дали и как ще се реализира. Затова следва доста по-сериозно да се помисли за законов регламент - да определим територии, където не може да се строи, както и такива, в които може. Той да е ясен и да се спазва - където може, никакви протести не бива да спират градежите, стига да е съобразно екологичното законодателство; където не може, инвеститор не бива да припарва.

Наскоро партия "Зелените" неуспешно опита в парламента да прокара подобен регламент за крайморски територии. Но тук има още един много важен момент - прекрасни местности, които не бива да бъдат застроявани, има не само край морето. Неизброимо много са и в планината. В планините също се строи, сече. Защо само край морето следва да има такива територии? Нищо принципно няма в такъв подход, пак се действа на парче. Нима



едни инвеститори ще бъдат притеснявани



за проекти край морето, а други в планината ще бъдат оставени? Ако се действа политически, примерно чрез протести, а не принципно чрез закон, има такава опасност.

Затова кръгът на "зелени острови" трябва да бъде разширен и ясно дефиниран. Как да ги определим - това е най-трудната задача. Ето някакво предложение - събират се власт и неправителствени организации и избират територии, обединяват се около тях; ако има разминаване, или недоволни общности, прави се местен референдум. Но в крайна сметка се определят такива зони и регламентът действа десетки години напред. На хартия изглежда лесно, реално е трудно, тъй като хиляди декари са частни, трудно върху тях може да се наложи вето на строителството. Но това е принципният законен вариант, друг няма.

Другото е кампанийност. Ще ходят хората на море и планина, в един момент ще видят багери. Ще си кажат, че да се строи е незаконно, пък то ще се окаже законно. Няма да има нито една законова причина, с която да се аргументират и протестът остава единствена форма за натиск. Това е прекалено мътна вода.