Никълъс Леман, който доскоро беше декан на факултета по журналистика на Колумбийския университет, е прекарал немалко часове по симпозиуми и всякакви сборища на тема "бъдещето на вестниците в ерата на интернет". Ник казва, че има едно твърдо правило за такива дебати: "Забранено е да казваш: "Все някак ще се подредят нещата". Ако ще играеш с големите момчета, трябва да кажеш как. За съжаление, след известен размисъл по тези въпроси съм стигнал до извода, че продължаващата криза във вестниците - фалитите, продажбите за стотинки, съкращенията, закриването на кореспондентски пунктове и т.н. - все някак ще се разреши. Не мога да кажа как, но мога да кажа защо.

Донякъде действа Принципът на Стайн, кръстен така на покойния Хърбърт Стайн, човека, който ръководеше икономическите съветници на Ричард Никсън. Принципът на Стайн е обратното на Правилото на Леман. Според него, "ако нещо не може да продължи безкрай, то в един момент ще спре". Това е консервативна идея, която поощрява бездействието по почти всякакви въпроси - проблемите, един вид, са склонни да се разрешават от само себе си.

От трета страна обаче, е древното китайско проклятие:



дано се сбъднат мечтите ти



Ако човек може да се върне 20 години назад, в 1994 г., и каже на тогавашните издатели, че скоро ще могат да произвеждат и разпространяват ежедневник без нито стотинка разходи за отпечатване, че ще могат да затворят веднъж завинаги гигантските печатарски преси и да се отърват от омразните синдикати, че даже няма да имат нужда от разпространители, будки, разносвачи - ако им кажеше, че всички тези разходи скоро ще се сведат до нула - издателите щяха да си кажат: "Е, това ще е върхът". Защо тогава този неочакван дар от бога изведнъж се превърна в катастрофа? Ще да става дума за некадърност или лош късмет.

Не може да се каже, че издателите просто гледаха безучастно как интернет им измъква бизнеса изпод носа. Още през 1981 г. асоциацията на американските издатели на вестници се опита да лобира за закон, който да забрани на телефонния монополист AT&T да продава малки обяви за електронно разпространение. Издателите твърдяха, че монополът на компанията гарантира сигурни приходи, които могат да бъдат използвани за създаването на електронни жълти страници, а това може да убие едно от най-доходните пера на вестникарския бранш - малките обяви.

Всъщност по онова време вестникарският бизнес има по-големи печалби от телефонната компания. Издателите обаче бяха съвсем прави, че с излизането им в интернет най-напред ще изгубят малките обяви, само че не заради телефонния монопол, а заради един тип на име Крейг (Крейгс лист е най-големият сайт за малки обяви в САЩ).

Не е за вярване на днешно време, когато "Вашингтон пост" може да бъде купен от собственика на "Амазон" Джеф Безос за някакви си 250 млн. долара, което за него си е джобни пари, че преди интернет за американския капитализъм нямаше по-сладка сделка от това да притежава вестник в град с един вестник. А градове от ранга на Лос Анджелис и Вашингтон преди 15-20 г. на практика бяха градове с един вестник. Беше рай: можеш да печелиш милиони от монопола върху рекламодателите като големите хипермаркети, които нямаше къде другаде да идат. С други думи, автоматично ставаш лидер. Тогавашните специалисти по обществени тревоги честичко споменаваха по семинари и сборища, че тези монополи са твърде могъщи за общото благо.

Не можеше да продължава така, следователно в един момент спря.

Доналд Греъм, издател на "Вашингтон пост" през критичните години, разбираше много добре в колко изгодна позиция е неговият вестник. За огорчение на поколения репортери Греъм удържаше на всички изкушения да пръсне милиони, за да се състезава с "Ню Йорк таймс" на национално равнище. С изключение на един-два вестника, често от предния ден, човек трудно можеше да види "Вашингтон пост" извън столицата. Днес същият вестник е международна медия, достъпна по целия свят. Въпреки това обаче финансовото му положение не е цветущо, както не е на никой вестник. През 2000 г. "Трибюн" плати 8.3 млрд. долара за "Лос Анджелис таймс" и още няколко по-малки вестника. Днес медийната група продава всичките си издания, включително самия "Чикаго трибюн", и изглежда няма цена, на която да намери купувач. През 1993 г. "Ню Йорк таймс"



купи "Бостън глоуб" за 1.1 млрд. долара



и го продаде за 70 млн. през 2013 г. Защо стана така? Нали вестниците трябваше да спестят купища пари?

Да, пестят, но само ако човек е готов да замени хартиения вестник с компютърен екран. А отначало никой не искаше, освен ако не става дума за компютри или порнография. "Не обичам да чета на компютърен екран", беше най-честото оплакване, когато започнах онлайн списанието "Слейт" през 1996 г. По това време пак правехме дебати за бъдещето на медиите и интернет и когато веднъж някой в публиката повдигна този въпрос, един професор го отряза с думите: "Вашият проблем ще се реши по демографски способ". И беше прав. Старата генерация читатели си отиде, а младата чете цял живот на компютърен екран.

Само че промяната не беше само демографска. Модата също се промени, при това невероятно бързо. Общо взето, в последните 3-4 години. В самолета



вече е странно да видиш човек



със старомодна книга. Всякакви съображения, че електронните книги не са класа или че не отиват на сериозно четиво, са се изпарили. И за това е отговорен един човек: Джеф Безос с неговия Киндъл. Легитимацията, която той постигна на електронното четене, след години ще се възприема като спасителен пояс за вестниците много повече, отколкото покупката на "Вашингтон пост".

Има и още един ключов момент: готовността на хората да плащат за онлайн съдържание. Тук процесът още не е завършил. Първо хората трябваше да се приучат да плащат за физически продукти - например книга, и след това да ги убедиш да плащат за електронни продукти като вестник.

Втората причина да не се сбъднат надеждите за златни медийни времена беше, че вестниците моментално загубиха удобния си монопол. Днес вместо да е единствена медия в своя град, всеки англоезичен вестник по света се конкурира с всички други. Всички те се състезават и с нови и нови начини за събиране и предаване на новини, нищо че често става дума за откровена кражба на съдържание. Ходих на посещение в офиса на един такъв сайт за агрегиране на новини. Беше някъде дълбоко в предградията на Мериленд, където наемите са ниски. Беше тъжна гледка. Десетки завършили току-що висшисти получаваха по 75 цента на час, за да седят вързани за компютрите си и да бълват текстове, докато над главите им седят редактори с камшик в ръка и крещят "Блогирай, мекотело, блогирай! Всеки да направи 10 текста до обедната почивка или няма да получи вчерашна пица!" (Добре де, това си го измислих).

Може би най-сполучливият от всички тези сайтове е този на Ариана Хъфингтън. Нейният Хъфингтън пост се продаде по-скъпо, отколкото "Вашингтон пост". Ариана казва: "За какво се вдига този шум! Всеки ден четем вестника и го коментираме. Четем и коментираме".

Напоследък изпълнителният директор на "Ню Йорк таймс" Марк Томпсън казва, че високото качество на неговия вестник ще бъде и неговото спасение, защото хората ще са готови да дадат пари за него. Разбира се, той признава, че тази стратегия няма да проработи при по-невзрачните, а в тази група всъщност са всички без неговия вестник. Винаги ще има търсене на висококачествени новини - или поне достатъчно, за да има два-три национални вестника, ако ще да са отпечатани на папирус. А истината е, че дори с 2-3 вестника ще имаме повече, отколкото сега, с нашата



колекция от вестникарски монополи



във всеки град. Другата истина е, че повечето вестници не са особено добри и никой няма да плаче за тях. Трети факт е, че едновремешни теории, като например, че хората отказват да четат онлайн или да плащат за това, се топят като ланския сняг. Четвърти факт е, че богати фондации и граждани продължават да са готови да скочат в този бизнес, дори ако вестниците не искат. Бившият изпълнителен редактор на "Ню Йорк таймс" Бил Келър тъкмо напусна, за да започне сайт с нестопанска цел за отразяване на съдебната система. Пол Стайгър, бившият управляващ редактор на "Уолстрийт джърнъл" основа ProPublica - друг сайт с нестопанска цел, който произвежда високо качество разследваща журналистика. Така че, както казахме в началото, нещата все някак ще се подредят.