Проблемът за границите на българския език е решен отдавна в българското езикознание. Българският диалектен език днес, поради промени от извънезиков характер, се открива във и извън държавните граници на Република България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония. Той има оригинална самобитност: през IХ в. е класически славянски език, а сега - екзотичен балкански език, характеризиращ се вече с безпадежност, с богато членуване и др. Тези граматични черти (с незначителни изключения) са характерни за всички диалекти и върху тях се изгражда спецификата на българския език като единствен славянобалкански език в света. Тази характеристика е потвърдена и от стотици чуждестранни изследователи.

Безспорен е фактът, че в езиковедската наука се прави разлика между държавна територия, заключена в политическите граници на страната, и езикова. Българската държавна територия е претърпяла многократни корекции, докато придобие настоящия си вид; в резултат на войните, водени в края на 19-и и през 20-и в. тя е намалена силно, като 7 части остават извън държавните граници и затова историко-географската територия е по-голяма от държавната. Там, където се говорят диалектите на българския език, останали извън държавата, е българският езиков континуум.





Първата част, останала вън от държавните граници,





е Северна Добруджа с главни центрове Кюстенджа (сега Констанца) и Мангалия. Тя е предоставена от Русия на Румъния през 1878 г., когато се води война за освобождението на България. Русия завзема Молдова, която дотогава е част от Румъния, и за компенсация й дава територията на българската Северна Добруджа.

Диалектите в този ареал се наричат източномизийски. Разпростират се в Дунавската равнина на изток от Янтра, на юг от Дунав и на север от Стара планина. Българското Северно черноморие е най-източната им граница. Макар че са архаични, в резултат на експанзията на по-будното и енергично балканско население, слязло в равнината през 19-и и 20-и в. и смесило се с автохтонното (хърцойско), голяма част от тях са загубили редица свои особености и сега вече биха могли да бъдат разглеждани като мизийско-балкански или дори още по-общо - като смесени североизточни диалекти. От тях добре са съхранени три диалекта, доста близки помежду си: шуменският (или плиско-преславският, в т.ч. и съртският в Провадийско), гребенският - в Тутраканско, Силистренско и донякъде в Русенско, и капанският - в Разградско. Същите говори са налице и в Северна Добруджа (днес в Румъния).

Поморавието е отнето от България през 1878 г. Сърбия се включва в Руско-турската освободителна война и превзема от Турция българските земи около Южна Морава с главни градове Ниш, Неготин, Зайчар и Пирот, но "забравя" след войната да се изтегли. По-късно е сменено името на реката: р. Българска Морава (южната част) и р. Сръбска Морава (северната) са обединени в р. Велика Морава, а след това по тези места идват сръбски заселници и постепенно етническият облик на региона се променя.

В езиково отношение моравските говори влизат в състава на крайните северозападни български говори. Простират се върху ареалите, очертани от двете страни на днешната българо-сръбска и македоно-сръбска държавна граница. Делят се на две части: погранични (у) говори в Белоградчишко, Трънско, Брезнишко (у нас), Кривопаланско, Кумановско, Тетовско (Р Македония) и Царибродско (Димитровградско) и Босилеградско (Р Сърбия) и моравски (у) говори по поречието на р. Българска (Южна) Морава (Р Сърбия). Критериите за отнасянето на тези говори към българските крайни северозападни диалекти са единствено лингвистични. Всички те се обединяват в единство въз основа на





типични фонетични, акцентни





и особено граматични черти: наличие на характерната за българската фонетика ерова гласна ъ: сън, дъш, бЪчва, тЪмно, ударение, нехарактерно за сръбски и др. Най-съществената морфологична черта, по която тези говори рязко се отличават от сръбския език, е аналитизмът на целия граматичен строй. Докато в сръбски има добре запазени седем падежа, в крайните северозападни говори, както и в целокупния български език се срещат само отделни падежни остатъци. Тези диалекти на българския език са развили и основната категория определеност (отново нехарактерна за сръбски), изразяваща се в поява на членна форма (на места членът е дори троен, какъвто е в Родопите и на запад от р. Вардар).

Третата част, която България губи, са Западните покрайнини (с главни градове Босилеград и Цариброд). Цариброд днес се нарича Димитровград и носи името на българския комунистически лидер Георги Димитров, голям приятел на Й. Б. Тито. Дружбата между двамата била скрепена допълнително и от факта, че първата съпруга на Димитров е сръбкиня. След I световна война в пределите на Сърбия попада дори и част от Видинско.

И в Западните покрайнини диалектите са от същия тип, т.е. - продължение на ареала от сегашната територия на българската държава: царибродският - от Западнософийско и Годечко; босилеградският - от Кюстендилско.

Четвърта част от българската езикова територия е Вардарска Македония. След Балканските войни от 1913 г. тя влиза в състава на Кралство на сърби, хървати и словенци, след I световна война е част от Кралска Югославия под името Вардарска бановина, а след II световна война - една от социалистическите федеративни републики на Югославия. След разпада й през 1990 г. Македония става самостоятелна република. Официалната езикова политика на България и до ден днешен определя т.нар. македонски книжовен език като една от писмено-регионалните норми на български. Това е така, защото диалектите в днешната Р Македония са





български по своя лингвистичен характер





и представляват естествено продължение от говорите в границите на България, образувайки с тях неразкъсваема лингвистична цялост. Новата писмена норма, създадена в Македония с декрет през август 1944 г. в манастира "Прохор Пчински" на базата на западно-българския а-говор, по своя характер е писмено-регионална форма на българския език не само защото се изгражда върху основата на български говори, които и след нейното провъзгласяване не промениха своята фонетична, морфологична и синтактична същност, но и защото всички най-важни нейни черти са типични за големи говорни области на територията на България.

В диалектно отношение тези говори се разпростират в Р България по високите западнобългарски полета на юг от Стара планина и Витоша. Обхващат редица диалекти от Пиринския край и продължават ареалите си във Вардарска и Беломорска (Егейска) Македония на запад от Солун. Югозападните говори с писателите от тези краища са взели важно участие в първия етап от създаването на новобългарския книжовен език през епохата на Българското възраждане (Отец Паисий, К. и Д. Миладинови, К. Шапкарев и мн. др.) Подразделят се на две части: същински югозападни и крайни югозападни говори, които продължават и в Албания.

Следващата, пета част от българската езикова територия - Егейска (Беломорска) Македония - днес се намира в пределите на Гърция. Тя достига до устието на р. Места, а България я губи след 1913 г.

Тук се намира и солунският говор, който е най-представителният и най-архаичният югоизточнобългарски диалект от западнорупски тип. С широките си рефлекси на ятовата гласна, със следите от назализъм - зъмп (зъб), дъмп (дъб) и др. Той





несъмнено е родина на Кирило-Методиевия





старобългарски език. Изследван е многократно от наши и чужди учени въз основа на диалектите на трите села - Сухо, Зарово и Висока. Това е т.нар. солунски говор (в тесния смисъл на думата). Тъй като много от неговите старинни особености се откриват на юг - в Странджа, Родопите, а дори и в Корчанско, Албания, под солунски говор (в широкия смисъл на думата) - според редица учени - трябва да се разбира цялата южнобългарска говорна област: на изток до Цариград (Истанбул) и на запад - до Корча.

Шеста част от българския езиков континуум е Западна Тракия (в днешна Гърция). Отнета е от България по силата на Ньойския договор през 1919 г. В езиково отношение говорите около Ксанти, Гюмюрджина и Караагач са тракийски. Автохтонните тракийски диалекти са близки до родопските, но не са толкова архаични - те отразяват по-късен етап от тяхното общо развитие. Представени са от два типа: северен - в България: Първомайско, Хасковско, Свиленградско, и южен - в Беломорска Тракия. Носителите им са насилствено прогонени от родните си места и са се преселили в различни части на Източна България.

Последната седма част от българската езикова територия е Източна (Одринска) Тракия, която след 1913 г. окончателно остава в пределите на Турция. В равнината местното население силно се е смесило със загорци (според някои изследователи - преселници от Мизия), с носители на подбалкански говори и с др. Тези т.нар. източнорупски говори са два вида: странджански и тракийски. Странджанският се простира на север в българската част на Странджа и на юг - в турската. Насилствено изселените носители на южностранджанските говори след войните на Балканите днес живеят на различни места в Източна България.

Изследванията на българските диалекти в наши дни продължават да показват пълна успоредица в развоя на говорите в Мизия, Тракия и Македония. Общите езикови черти, които обединяват всички родни диалекти, говорят за единството на българския език в миналото и днес.