Лошото на автомата, на ескадрения миноносец и на строя им е това, че на тях не можеш да обясняваш: "от една страна е така, но от друга е онака". Там винаги има една страна. Или си от страната на този, който държи автомата, или на този, когото автоматът цели.

Затова силно не харесвам днешното международно положение. Реториката и пропагандата, с които задърдориха големите световни сили, са истинският атавизъм, а не пламващите тук-там протести. Те са вехтият реквизит на Студената война, отупан от праха и изкаран от скриновете на военните колоси в света, а изблиците на национализъм са им само случайният детонатор. Наистина не съм очаквал, че ще се възродят тези плашила, при това вече без идеологическия камуфлаж на тогавашните опозиции: експлоатирани - експлоататори, комунисти - капиталисти и прочее.

Разбирате за какво говоря, ако не разбирате, само бегло ще спомена как в Украйна двата големи силови центъра отвън днес ни обясняват едни и същи неща с понятията "народ" и "криминални, терористични елементи", с понятията "народно въстание" и "преврат", а сега - и с понятията "антитерористична операция" и "война срещу собствения народ".

Ще ви кажа, че отдавна съм решил - аз ще съм от последните, които ще се включат на нечия страна, защото



мразя разделянето на страни,



така съм устроен. Още от времето, когато играехме разни военизирани игри като ученици, не ми беше кеф, че моят приятел Жорко е в единия лагер, а приятелят ми Борко - в другия. Отде накъде? Единият добре рита топка, другият добре цели топчета, но лапаме една и съща супа на обяд, едни и същи снимки на голи каки зяпаме в кенефа, пък сега - врагове, макар наужким...

Тогава схванах, че най-голямата тръпка и кеф в тези игри не е да победят твоите, а да командваш. Да си командир на тия или ония е най-висшият кеф в играта.

Сетих се доста по-късно за тези си прозрения, когато един приятел американец - адвокат, фермер, мислител и малко поет, ми гостува. Ние бяхме току-що влезли в НАТО, а Джон Блаймаер ми поясни, че НАТО се е превърнало в една вредна организация. Защо бе? - докачих се аз леко. Един вид, таман пораснахме да пипаме вашето грозде, и се намери Джон от Ню Джърси да ми каже, че било кисело. НАТО е като Коза ностра, рече ми той. А Коза ностра е военизирана организация, самосъздала се, за да пази сицилианците от врагове, вкл. от маврите. За услугите на мафията благодарните граждани хранели охранителите и ги слушали. По-късно, когато разбойниците маври изчезнали, мафията не изчезнала. Било й се усладило. Искала нещата да продължават все така. Да я слушат и хранят. Ако трябват маври за целта, пък няма - е, все ще се измислят нови маври. Може самите охранители да станат маври, може и малко театър - щом е за делото. Пък делото, както вече казахме, е да те слушат и хранят.

Тогава имах някои леки резерви. Сега нямам.

НАТО вардеше света от комунизма. Комунизмът, мен ако питате, през цялото време блещукаше в сияйните теоретични небеса на високата утопия; на земята едва-едва бе допрял палче в балетна цвичка до някоя толстоистка комуна или израелски кибуц, но понеже и това цапа, се бе намръщил и дръпнал. Варшавският договор, командван от Москва, беше съвсем друга опера. Само че така е влязло в употреба, сега няма да спорим за терминологии, нека караме по тази. Та НАТО претендираше да варди света от Варшавския договор, като му казваше комунизъм. Всъщност Руската империя беше облякла марксистко-ленински одежди на борец за човешка справедливост и трудови права, беше обула сталинския ботуш и се беше обзавела с широк пояс страни-сателити. Вътрешен - СССР му викаше, и външен - в него бяхме и ние. Работата, както вече казахме, в действителност беше властта. Тя беше в Москва.

Е, този пояс - първо външният, после вътрешният, се разпасаха. Комунизмът пък се спихна като идеология.

Добрият път за света оттук нататък бе НАТО да си съкрати чиновниците, функциите, експанзията и нещо като "новото мислене" на обявения за наивник Горбачов да стане основа за нов многоспектърен свят. Свят, доминиран не от военни доктрини, а от междудържавни обединения, които постепенно с икономически възход и хуманистични практики разширяват територията на цивилизацията. И в които влизат и Сърбия, и Кипър, и Украйна, че и Русия един ден - когато лека-полека се отърси от имперските си комплекси.



Лошият път беше



Вашингтон да си каже: "Победих! Аз управлявам света! Който слуша, да ходи след мене в растяща редичка. Който не слуша, ще го бухам по ушите, докато прозре." Както и сами се досещате, хванахме лошия. Казвам "хванахме", щото също носим вина, макар ситна - като нас. Политическото ни послушничество я увеличава. Всичко това, наричано днес "реална политика" от коментатори и анализатори; всичко това, към което можем да включим със замах и Косово със Сърбия, и базите на САЩ в страните от бившия Варшавски договор, и Сирия, и Украйна тези дни, доведе дотам, че Русия не само не се лекува от имперския си недъг, но го прегръща - като единствено средство за оцеляване и възход. А тя умее да оцелява и възхожда.

Политиците и анализаторите ще кажат: - хе, ти си десет пъти по-наивен от Горбачов. Ще кажат - утопии. И ще ми заговорят за тънките сметки на реалната политика. А аз ще има кажа, че нормите на реалната политика не са константи. Било е норма да разпъваш пленниците на кръст. И да освобождаваш Божи гроб с кръст и мечове. Било е норма да пазиш от маврите срещу уважение и твърд хонорар.

Ето, кръстът си стои. Отело също стои. А нормите се връткат.