В шума на всекидневните скандали, които сегашната власт предизвиква, остана почти незабелязано предложението на правителството за отмяна на Закона за публично-частно партньорство (ПЧП). Експертите критикуваха недостатъците на този закон още при приемането му преди две години, но странното е, че в сегашните мотиви на правителството не се среща почти нито един от техните аргументи. Защо МС иска да се зачеркне цял закон, вместо да даде идеи за подобряването му?

Полезността на публично-частните партньорства и прилагането им у нас е сложна тема. През годините дебатът за тях е минавал от пълното им отричане като далавера на приближени до властта до разглеждането им като панацея срещу лошото качество на публичните услуги. Спори се дори има ли успешен ПЧП проект у нас. Анализ на разходите и ползите при предлагането на услугите от държавата или общината преди и след влизането на частния партньор сега би показал, че проекти като концесиите за летищата на Варна и Бургас са безспорно успешни. Дори концесията на ски зоната в Банско може да се разглежда като успешна за българската икономика - с привлечените милиардни инвестиции и милионен туристопоток, макар това да звучи абсурдно на "зелените".

Вярно е, че покрай неуспешната концесия на магистрала "Тракия" или апортите на апетитни софийски парцели в смесени дружества в началото на века тези партньорства започнаха често да се отъждествяват с корупция и далавера. Дори на този фон, преди да влезе в сила законът за ПЧП,



в страната имаше около 660 действащи концесии



Често и това се сочи като аргумент против специален закон за ПЧП. Всъщност концесиите са подходящ модел основно за транспортна и водна инфраструктура, и то само в случаите, в които частната инвестиция се изплаща предимно по пазарен начин - от потребителите на предлаганата услуга. В огромния брой случаи - поради малкия и слаб български пазар - смислени модели на бизнес между държава и фирма могат да се случат единствено с финансовата подкрепа на държавните и европейски фондове под формата на т.нар. договорни партньорства. Именно затова бе приет нароченият за отмяна закон за ПЧП.

Някои твърдят, че инфаструктура трябва да се прави само с еврофондове и бюджетни пари. Не може - тези средства биха стигнали за не повече от 5% от нуждите за модернизация на инфраструктурата. При това тя не е само транспортна и водна, а комуникационна, образователна, здравна, културна, спортната, социална и др. А е ясно, че с третокласна инфраструктура България никога няма да стане първокласна икономика. Затова привличането на частен капитал чрез ПЧП няма алтернатива.

Примери за готвени проекти по този закон има не малко, основно от общините. В София примерно се разглежда възможността за ПЧП за строителство на подземни гаражи, детски градини, паркове и др., в които частният сектор ще изгради инфраструктурата със свои средства, а ако не стигнат - вероятно общината ще дофинансира проектите или ще осигури минимална рентабилност на частния партньор със собствени или европейски средства. Това беше и причината да се приеме през 2012 г. специален закон за ПЧП за



привличането на частен капитал в нерентабилни дейности,



основно в социалната сфера и общинските проекти - за да има ясни правила.

Според внесения проект от вицепремиера Даниела Бобева мотивите за отмяната на закона са пет. Първо, законът посочвал, т.е. "ограничавал", дейностите, чрез които може да се реализират ПЧП. А какво пречи обхватът да се разшири? Второ, законът предпоставял пряка намеса на държавата в работата на бизнеса и общините и дори затруднявал инвестиционния процес. Под "намеса" явно се разбира изискването за прозрачна и подробно разписана процедура за избора на частен партньор. А как иначе да се предотврати подаряването на публични активи и дейности за бизнес на приближени до властта? И нима гарантирането на рентабилността е "затруднение" за инвестиционния процес?

Трето, заради пакет от нови евродирективи на ЕС за обществени поръчки и концесии България трябвало да актуализира националното законодателство. Добре, но къде са проектите, които ще синхронизират нашите правила с директивите? Четвърто, прилагането на критерия "най-изгодна икономическа оферта", макар и "европейско", затруднявало процедурите за избор на частен партньор - предвид дългия срок от 35 години. Че какъв друг критерий може да се използва, когато говорим за хоризонт от 35 години? Може би най-ниска цена с последващи анекси - метод, който вече е забранен от новата европейска директива? Или любимото по нашите ширини пряко договаряне? Пето, законът е в сила от началото на 2013 г., а до момента нямало значителни ПЧП проекти заради липсваща подзаконова нормативна база. А чия отговорност е това? Какво е свършила сегашната власт, за да заработи законът?

Като игнорира кухата бюрократска фразеология, всеки здравомислещ човек би се попитал



с какво и на кого конкретно пречи законът за ПЧП,



та сегашното управление иска да го зачеркне. Вероятно правилата са несъвместими с целите и хоризонтите на сегашното управление. Непопулярно и с неясни перспективи, правителството се опитва в минимален срок максимално да харчи както за купуване на електорална подкрепа, така и за връщане с печалба на направените от неговите спонсори инвестиции.

Ето факти: до края на февруари брутният държавен дълг се е увеличил с около 1.5 млрд. лв. по време на деветмесечното управление на това правителство; размерът на обществените поръчки през 2013 г. нараства с цели 2 млрд. лв. спрямо техния размер от 6 млрд. лв. през 2012 г.; в началото на 2014 г. ударно и твърде непрозрачно са раздадени около 500 млн. лв. за реализирането на инвестиционни проекти предимно за общините, където на власт са управляващите партии.

В този контекст излиза, че законът за ПЧП пречи на бързото сглобяване на съдружия с близки до местните власти частни партньори. За разлика от утъпканите канали на краткосрочните обществени поръчки и директното раздаване на пари за нашите общини третият канал - дългосрочната държавна и общинска подкрепа за определени фирми чрез ПЧП се оказва трудно проходим при сегашния закон. Изборът на дългосрочни партньори по тежките и рестриктивни процедури (по думите на вицепремиера Бобева) не се вписва в очевидната стратегия на лесните пари и бързите резултати. В сегашния си вид законът за ПЧП явно създава препятствие на тази стратегия - изискването за дълъг срок на партньорството се възприема като бреме. "Проблемен" е и чл. 37 на закона, който изисква избор на частния партньор по икономически най-изгодна оферта - освен цената са важни качеството на изпълнение, срокът на договора и не на последно място - опитът на частния партньор. Очевидно е, че по такава процедура нито могат бързо да бъдат изразходвани публични пари, нито лесно да бъдат предпочетени местни пред чужди инвеститори без рискове от скандал.

Дали ако бъде отменен законът, няма да бъдем свидетели на нов бум на ПЧП по софийски образец от началото на века? При тях публични активи (земя, сгради и др.) бяха харизвани в смесени дружества с "частни партньори" по формулата "кон за кокошка". Атрактивни общински парцели бяха вкарани срещу общинско участие в съдружия с частни фирми, след което делът на общината се изпаряваше с едно вдигане на капитала от частния инвеститор. Спомнете си "отхапването" на площи от Южния парк за изграждането на първия мол в столицата. Или пък изникването на частни хотели с помощта на Софийската община.

Иде ли нов формат на приятелско-частни партньорства? Предстои да видим.

.............................

*Авторът е доктор по икономика, автор на книгата "Публично-частно партньорство"