|
| Турският премиер Реджеп Ердоган се чуди как да се измъкне от блатото на конфликта в Сирия. |
Вече над 10 години Турция претендира за ролята на водеща държава в региона. Тя се ръководи от теорията на професора по политически науки Ахмет Давутоглу, който първоначално беше политически съветник на Ердоган, а през 2009 г. пое външното министерство. Той е идеологът на курса за безпроблемни отношения със съседите, което предвижда намаляване на напрежението и развитието на сътрудничеството с всички страни в региона. Именно той поведе турците към подписването на газови споразумения с Иран и сключването на икономически и военни споразумения с представителите на иракски Кюрдистан.
Десетилетия за сближаване с режима на Асад
Сирия също беше част от тези планове. Диалогът между двете държави беше доста напрегнат заради кюрдския въпрос. Предишният сирийски президент Хафез Асад подкрепяше Кюрдската работническа партия (ПКК), която се опитваше по военен път да защити правата на кюрдите в Турция. Независимо от това през 1998 г. Асад предаде лидера на движението Абдула Йоджалан на турските власти, след което двустранните отношения между двете страни се затоплиха. Това продължи и при президентството на Башар ал Асад, когото Ердоган дори наричаше "свой приятел". На официална среща между двамата през 2004 г. дори бе подписан договор за общ пазар, който бе ратифициран през 2007 г. Въстанието в Сирия започна на фона на доста добро отношение към Дамаск от страна на Ердоган, който се опитваше да представи своето правителство като образец на умерена и демократична форма на ислямисткия модел. В стремежа си да запази тази "мека сила" турският президент Абдула Гюл първоначално оказа натиск върху Асад в началото на протестите в Сирия, за да започне демократичен преходен процес в страната.
Ердоган - новият халиф
След като обаче не видяха никакви жестове на добра воля от страна на президента на Сирия, Ердоган и Давутоглу промениха рязко политиката си по отношение на режима в Дамаск. За запазването на властта на Башар ал Асад повече не можеше да става дума и изборът бе направен в полза на сирийската опозиция. През октомври 2011 г. в Истанбул дори се състоя учредително събрание на Сирийския национален съвет. Завоят се виждаше и с обикновено око, тъй като вече не ставаше дума за запазването на националното единство, както това искаше Абдула Гюл, а за подкрепата на опозицията, която още тогава започваше да се разпада на различни враждуващи групировки. Политиката на безпроблемните отношения на Турция със съседите остана в миналото. Анкара застана на страната на подкрепяното от Персийския залив сунитско мнозинство, като по този начин турското правителство се конфронтира директно с шиитската ос на Иран, сирийския режим и ливанската радикална групировка "Хизбула". Както отбеляза Башар ал Асад през 2012 г., Реджеп Ердоган си е въобразил, че е един вид "нов халиф", който смята да обедини всички сунитски страни в региона.
От началото на 2012 г. Турция премина от политическите и икономическите санкции против режима в Дамаск към военните заплахи. На фона на бежанската вълна от Алепо и напрегната обстановка в граничните райони Ердоган предложи създаването на буферна зона между Сирия и Турция. След това между двете страни започна открита ескалация и се стигна до сериозни провокации. През юни същата година сирийската армия свали турски самолет, тъй като го обвини, че е преминал незаконно границата между двете страни. През октомври турските власти накараха самолет, който летя от Русия за Сирия, да кацне в Анкара по подозрение, че превозва оръжие. То не бе открито.
Обръщане към международната общност
През април 2012 г. турското правителство се отказа от регионалното разрешаване на конфликта и реши да изведе този процес на международно ниво, като ангажира с това ООН и НАТО. От този момент Ахмет Давутоглу премина в настъпление и обеща твърд отговор на всички изстрели от сирийска страна. Освен това той се опита да сформира еврейско-американска коалиция срещу сирийския режим. След леко затишие напрежението между двете страни отново избухна с нова сила след обвиненията, че режимът в Дамаск е използвал отровния газ зарин срещу цивилни граждани. Заедно с това Ердоган и Давутоглу постоянно поддържаха връзка с американския президент Барак Обама, за да го убедят в необходимостта от военни удари срещу Сирия. Ако се вярва на журналиста от "Нюйоркър" Сеймор Хърш, преди това Турция и САЩ създали таен канал, по който сирийските бунтовници получавали оръжие от победилите въстаници в Либия. Той твърди, че Анкара е изиграла водеща роля при тези договорености. Независимо от това през септември същата година САЩ се отказаха от тази стратегия заради гибелта на американския посланик в Бенгази през септември 2012 г., което бе истински шок за Турция. Освен това Ердоган не успя да убеди Обама да започне военна кампания в Сирия. Съюзниците на Турция я изоставиха, и то, при положение че целта на Реджеп Ердоган беше именно да свали режима на Асад и да постави на негово място приятелско настроено ислямистко правителство.
През март т.г. Турция свали сирийски самолет, който прелетя през границата, преследвайки бунтовниците. След това отново се чуха гласове за военна намеса, но населението в Турция няма единно мнение по този въпрос. Повечето от хората в южните гранични райони не изпитват радост от тази перспектива заради все по-големия брой на сирийските бежанци, които според ООН скоро ще стигнат 1 милион души. Тези области едва издържат този наплив, който носи със себе си политическо и етническо напрежение. Реджеп Ердоган се впусна в ескалация на конфликта, която днес вече не е в състояние да спре сам. Той трескаво търси решение, което би му позволило да разшири влиянието си, и е готов за това дори да подкрепя терористични организации. Това обаче означава пряка конфронтация с Иран и Русия, неразбиране на действията му на голяма част от собственото му население и сериозни разногласия със съюзниците му в лицето на САЩ, Франция и Великобритания, които все повече се дистанцират от конфликта в Сирия.
