Китай се намира в драматичен етап от своето развитие, след като започна активно да въвежда своите идеи за стимулиране на потребителския пазар. Това става заради стремителното увеличение на населението на страната, което създава големи проблеми на нейните ръководители. Милиони китайци живеят добре и процъфтяват. Селското стопанство обаче остава ограничено и вече не може да изхрани селяните, които са принудени да напускат своите родни места и да се отправят към градовете, където търсят по-добър живот. Бедността в Китай всяка година провокира голям брой социални конфликти и засега не се вижда как това може да бъде избегнато. Всички прекрасно разбират, че ако не бъдат предприети екстремни мерки, то в бъдеще Китай може да потъне в хаос. Именно затова китайските власти постоянно се опитват да намалят ролята на интернет и да установят контрол над социалните мрежи, за да предотвратят добре координирани масови улични протести, както вече се случи в редица други страни. Пекин дори рязко вдигна военните си разходи, за да е в готовност да потуши евентуални народни вълнения след време. Заедно с това управляващите в Пекин много добре разбират, че ако се стигне до протести на десетки милиони китайци, то те няма да имат силите да ги потушат.

Първата крачка на китайските лидери за излизане от тази сложна ситуация е



тясното сътрудничество с капитализма



независимо от изповядваната комунистическа идеология. Китай предложи на света евтина работна ръка, от която той трудно може да се откаже. В момента Китай също така е несъмнено световен лидер в много сфери. Затова той отхвърли настрана военната тактика и стратегия на известния китайски пълководец, стратег и мислител Сун Дзъ с неговия трактат "Изкуството на войната", като тръгна по пътя на икономическото завладяване на света и избра за свое оръжие парите. В момента в Китай работят всички водещи компании и банки, като на практика всички правителства по света имат дългове към Пекин. Следващата крачка на китайското ръководство бе стимулирането на бягството на селяните към градовете, където на тях им бе предоставена възможността да си намерят работа в промишлените предприятия, които произвеждат дрехи, играчки и битови прибори. Много бързо обаче стана ясно, че възможностите в тези сфери са ограничени. Затова третата крачка стана насърчаването милиони китайци да емигрират в други страни. Днес само в Африка вече живеят над половин милион китайци.

За поддържане на високите темпове на икономически ръст на Китай са необходими



нови територии и ресурси,



като се започне от петрола и се завърши със зърното. В същото време страните от Латинска Америка и Африка имат остра нужда от инвестиции, кредити и опитни специалисти. Пекин пък иска да запази стабилността в страната, като осигури на китайците работа и храна. Няма никакво съмнение, че инвестициите на Китай в другите страни преследват именно тези цели. Като цяло лидерите на страната с голямо желание влагат пари в строителството и разширяването на морските пристанища, жп транспорта, което се обяснява с осигуряването на постоянни доставки на суровини и природни ресурси в Китай. Държавата обаче не се ограничава само с икономическата експанзия и активно развива сътрудничеството с чужди страни в сфери като армията, културата, образованието и международната политика. Чрез тясното преплитане на взаимните интереси Пекин осъществява на практика един вид "колонизация на своите метрополии". Този подход предвижда пълно подчинение на "колониите" на китайските интереси и извличане на максимални печалби от това. В резултат на такава политика местната промишленост не издържа на жестоката конкуренция с китайската продукция и постепенно бива унищожена.

Политиката на Китай по отношение на държавите от Африка и Латинска Америка се основава на превръщането им в придатъци за суровини, при което се създават устойчиви пазари за китайската продукция на територията на тези страни. В редица от тях например се създават специални икономически зони, където се преместват китайски предприятия, на борсите се пускат ценни книжа в юани, за да може по този начин китайската национална валута да стане международна. Всичко това предизвиква определен дисбаланс в международната търговия, което затруднява съвместните инвестиции. Китай също така набляга на стария модел да превръща своите търговски партньори в доставчици на промишлени и селскостопански суровини. Така на правителства, които изпитват дълбока неприязън към САЩ поради идеологически и политически разминавания, не има остава нищо друго, освен да се обръщат към Пекин.

Китайците притежават невероятното свойство да



извличат полза от всичко



Така създаването на Африканския съюз стана за Пекин "манна небесна". Китайците веднага се хвърлиха да строят в Африка пътища, болници, стадиони и да инвестират в развитието на нови технологии в селското стопанство. В замяна те получиха достъп до 1/3 от африканските залежи на петрол, въглища от Южна Африка, желязо от Габон, ценни дървени материали от Екваториална Гвинея и мед от Замбия. Освен това евтините китайски стоки напълниха догоре магазините и пазарите в Йоханесбург, Кайро, Луанда, Лагос, при което бе унищожена местната промишленост. Успоредно с това всички големи договори за добив на полезни изкопаеми получават именно китайските бизнесмени, които въвеждат в своите предприятия ограничено трудово законодателство, което на свой ред води до социално напрежение. Затова може със сигурност да се говори за това, че в Африка сега може да се срещне само китайска продукция. Китай всъщност се явява главният търговски партньор на Черния континент.

Тази нееднозначна политика на китайските власти, която е придружена от масова имиграция на китайци, предизвиква критика от страна на страните от Латинска Америка и Африка. Само на Черния континент китайците вече изкупиха над 3 милиона хектара плодородна земя и напълно контролират добива на природни суровини, както и инфраструктура. Латиноамериканските и африканските страни с право могат да бъдат наречени житниците на Китай, където са съсредоточени неговите главни енергийни ресурси. Сегашната ситуация може в бъдеще да предизвика сериозни социални сътресения в тези държави, но положението едва ли ще се промени, защото именно този контрол над природните богатства в Южна Америка и Африка помага на комунистическата партия да се задържи на власт в Китай. В т.нар. "Бяла книга" на китайското външно министерство, която бе публикувана през 2008 г., се съдържа препоръка към китайските бизнесмени как да проникват и завоюват пазарите в тези страни. Китай дори има сключено споразумение за стратегическо партньорство с Южноамериканския общ пазар (Меркосур) и Тихоокеанския съюз. Става дума за сътрудничество в сфери като селско стопанство, енергетика и инфраструктура.

Китай се явява



главен търговски партньор на страни като Бразилия,



Чили, Аржентина, Мексико и Уругвай. Пекин купува там суровини и пълни местните пазари с евтини стоки за масова употреба, като по този начин унищожава местната промишленост. Като цяло китайските инвестиции в региона на Южна Америка се равняват на 13% от общото количество чужди инвестиции. От 2012 г. Китай е предоставил кредити на стойност 50 милиарда долара на редица страни от региона. Държавите от Африка пък са получили китайски кредити за над 100 милиарда долара. Външнотърговският оборот между Китай и Латинска Америка за последните години се е удвоил и стигна 261 милиарда долара. За Африка това число е $210 млрд. Пекин излива финансови потоци, които превишават помощта на Световната банка, Междуамериканската банка за развитие, както и тази на САЩ.

По оценка на Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (CEPAL) през 2016 г. Китай ще измести САЩ по обем на външнотърговския оборот с Южна Америка. При това не трябва да се забравя, че 72% от външнотърговския оборот на Пекин отива именно за природните ресурси. Заедно с икономическата експанзия върви и културното завоюване на държавите в двата континента. В последно време Китай откри 30 свои културни центъра само в Латинска Америка. Вече върви китайски телевизионен канал на испански език в региона и се издава ежедневникът Diario del Pueblo, пак на испански език. В тези медии се канят на работа най-добрите латиноамерикански журналисти. По този начин китайските власти разчитат да създадат благоприятен имидж на Китай и да успокоят социалното напрежение.