Взирането в стари фотографии е мое позагаснало увлечение, което днес, при все по-нарастващото ми свободно време, кой знае защо не се разширява и не разцъфтява. Попадам и сега на интересни снимки, но ги оставям настрана - уж за по-добри дни. Възможно е да е отминала ерата на фотографията, както загатват някои световни списания. Възможно е и аз самият, заедно с насищането на интереса към живота, да съм охладнял и към неговото фотографско изображение. Вълнувало ме е това изкуство, познавам някои от най-големите български майстори, притежавам албуми и редки кадри, писал съм понякога странички за събития в бранша, веднъж дори открих една изложба. Разбира се, останах си запалянко и единственото, което свидетелства за почитта и за респекта ми към фотографията, е, че никога не се изкуших да снимам с някаква претенция и дори с илюзията да постигна нещо в нея. Натискал съм "копчето", "щракал" съм - но само дотам.



Две снимки имам в съзнанието си



и мога да ви ги разкажа с всичките подробности, запечатани върху тях. Паметта ми все още ги проявява и детайлите се появяват един след друг като във фотографска ваничка. Това са снимки на смъртта и времето ги е натоварило с повече смисъл и поука, отколкото са търсили авторите им в мига на тяхното "щракване". Всяка от тях е изиграла в нашия свят по-голяма роля, отколкото хиляди страници, речи и репортажи. Непоносимостта на мига ги изпълва и насища с необясним магнетизъм, погледът иска да избяга и не може да се откъсне: темата е сакрална за всеки и за човечеството също. Излъчването на достоверност е толкова силно, дори агресивно, че зрителят остава с усещането сякаш импулсът на смъртта е натиснал спусъка на фотокамерата. И човек се пита: защо нещо в тази галактика е пожелало този миг да се съхрани и да се размножи в милиони копия по цялото земно кълбо?



Робърт Капа заснема



най-прочутата военна фотография на ХХ век, а и до днес, по време на боевете от Испанската гражданска война на един баир край Кордова, в местността Керо Муриано на 5 септември 1936 г. "В този ден - пише Капа - изпитвахме най-силен страх, защото франкистите стреляха с нови автомати и количеството на убитите републиканци се изчисляваше с десетки. Прекарах целия ден в окопа и само когато започна атаката на републиканците, подадох "лайката" навън, а когато чух автоматния ред, натиснах копчето, без да гледам." Капа и дотогава е познат професионалист, но кадърът наистина като да е заснет от пръста на съдбата. Разбира се, когато самият той описва заснемането на тази прочута снимка именно като едно почти механично действие, породено от рефлекс и възбуда, а не от творческо избиране на сюжет, отсечка и гледна точка, можем да говорим повече за една очарователна скромност. Щастливият случай никога не каца на рамото на бездарници.

Снимката е отпечатана във френското списание "Вю", но световната слава идва при автора, когато на следващата година сп. "Лайф" я помества на цяла страница. Разпространява се под различни имена, по-скоро в различни преводи на оригиналното й название "Прострелването на войника". На нея са посветени немалко сериозни съчинения в историята на фотографията. Анализирана е подробно във всякакъв аспект: технически, фактологичен, философски. Особен интерес предизвиква личността на убития републиканец - има версия, че това е млад текстилен работник. Когато Капа трябва да коментира различните тези и оценки на критиката, неговото обяснение е твърде еднозначно: "Ако снимките ти не са добри - повтаря той, - значи не си бил достатъчно близо."

Еди Адамс заснема своята драматична фотография



"Разстрел в Сайгон"



на 1 февруари 1968 г. В столицата на Южен Виетнам се водят улични боеве. Градът дими като запален от четирите краища. При началника на полицията генерал Нгуен Нгкок Лоан довеждат пленен виетконговец. Заловен е до телата на убити полицаи. Генералът вади пистолет. Адамс сметнал, че започва разпит със заплахи и мъчения. Вдига камерата, но генералът просто стреля в главата на пленника. Емулсията регистрира това. В кадъра остават един непоносим миг и погледът на обречения човек. Който погледне това, дълго не може да се освободи от този поглед. Образите в този кадър го пренасят в друго измерение. Там, където се претеглят съдбите на хората и на войната, където ценностите търсят път към душата на човека от онова столетие.

Във Виетнам Еди Адамс е фотокореспондент на Асошиейтед прес. Снимката светкавично обикаля световния печат. Тя става символ на човешкото несъгласие с кръвопролитието. Правителството на Южен Виетнам губи доверие на международната сцена. В Америка общественото мнение постига обрат за излизане от войната. В тринайсет въоръжени конфликта е снимал Еди Адамс, но звездата му намира своето небе с "Разстрел в Сайгон". Снимката има безброй публикации, върху нея се упражняват стотици критици и експерти. Мисля, че е важно да добавя: самоличността на разстреляния мъж не се открива никога.

С "щракването" в онзи кошмарен миг Адамс произнася присъдата над генерал Лоан. Генералът бива подложен на остракизъм и презрение. След раняване е изпратен на лечение в Австралия. Когато разбират кого трябва да лекуват, австралийците отказват и го превеждат в Америка. Там ампутират крака му и го връщат във Виетнам. После американците отказват да го евакуират в САЩ при напускането на Сайгон в края на войната. Лоан все пак успява по свой път да се пресели там и да намери убежище под чуждо име. Отваря пицария в едно градче във Вирджиния. Но снимката го "настига": една сутрин стената на пицарията осъмва с надпис: "Знем кой си". До смъртта си убиецът остава в изолация и позор. Среща съчувствие у... Еди Адамс.



Фотокореспондентът изпитва угризения



за ролята, която е изиграл в съдбата му. Веднъж споделя: "Получих пари, защото показах убийство. Два живота бяха унищожени, а на мен за това ми платиха." За снимката му присъждат "Пулицър", отказва да я получи. Професионален военен кореспондент, той никога повече не снима военни действия. Прави забележителна поредица портрети на световни знаменитости. Умира преди десет години.

По друг начин се разпорежда със славата предшественикът му Робърт Капа. Защитава позицията си на №1 във военната фотография като пратеник на списание "Лайф" през цялата Втора световна война. Снима в Шанхай, после в Северна Африка, в Сицилия (скача с парашут по време на американското нахлуване), слиза с първите части на френския бряг при десанта в Нормандия. Загива по време на Френско-виетнамската война през 1954 г. - натъква се на противопехотна мина. Както неведнъж е изтъквано до днес, вероятно в изпълнение на своя девиз да бъде "достатъчно близо"...

Войните, в които са направени техните знаменити фотографии, вече се губят в забрава. Вероятно и защото в днешния свят тези войни стават все по-деликатни за споменаване. Снимките обаче отдавна са се превърнали в обобщения за живота и смъртта, за доброто и злото, за мира и войната. Образите върху тях, макар и останали неназовани, остават застинали на границата със смъртта - емулсията (!) не им дава да прекрачат в нея. Посланията им всяко поколение превежда на свой език. Поради неразумието на света ни те и през нашия век остават актуални и тревожни.

Днес, когато всеки пример за професионална съвест и мъжество е недостатъчен, това беше и повод за бегла, може би дори несръчна, почит към двама велики майстори на нашия неспокоен занаят. Предчувствам трудни времена и всеки намек, че истината е възможна, нищо чудно да се окаже от полза...