Да се наричат абсолютно всички предизборни допитвания у нас "социология" е същото, както пломбирането на зъби да се квалифицира като хирургия. Особено когато обикновено става въпрос за онова, което на английски се казва polling (т.е. анкети), а практикуващите го - pollsters. Това е специализиран занаят, който в конкретната си версия - предсказването на изхода от вота - всъщност има колкото общо с политологията, толкова и със социологията.

Ако спазването на правилна терминология беше най-големият проблем в жанра, свещ щях да запаля. Тъжно е, че "социолозите" в България редовно са наричани "шамани" и "манипулатори". В общественото съзнание хората, които правят допитвания, изглежда са с една степен над журналистите, и вероятно под хлебарките. Не бих посмял да обвиня някоя агенция в откровена манипулация, колкото и да е сгрешила в прогнозата. Предсказването на избори е може би най-трудният вид краткосрочна обществена прогноза поради простия факт, че вотът измерва предпочитанията с точност до стотни от процента, докато и най-доброкачественото допитване ще има неизмеримо по-голяма грешка.

Вместо да търся вина и умисъл,



искам да предложа някои сравнително прости правила,



по които любознателният читател и съвестният журналист могат да отсяват зърното от плявата. Те няма как да елиминират откровената лъжа и фалшификация на данните, но поне създават някаква база, върху която да се задават конкретни въпроси. Ако насреща няма задоволителни отговори, като редактор бих отказал да пускам подобни допитвания, а като читател не бих им вярвал. И най-важното е, че критично отношение към данните прави предоставящите ги по-отговорни. Или поне така се надявам.

Дори най-краткото допитване ("За кого ще гласувате?") трябва да има строга методология зад себе, ако претендира за някаква валидност. Като наричам тази дейност "занаят", изобщо не подразбирам отсъствието на научен подход, умения, знания, прилежност, добросъвестност и честност, без които, вместо да се разкрият обществените нагласи, се приготвя манджа с грозде. Просто до квалификацията "наука" има поне още една степен на познание (примерно, да се открие какво точно кара хората да гласуват така, а не иначе).

На моите студенти по журналистика предлагам да задават няколко въпроса, които и наръчникът на "Асошиейтид прес" препоръчва по отношение на всяко допитване. Няма причини "социолозите" (нека все пак употребя привичния термин) да не отговорят изчерпателно на всеки от тези въпроси. Когато липсва място за подробно обяснение поради естествените ограничения на новинарското пространство и време, изясняването им остава задължение на журналистите, точно както се проверяват останалите източници на информация.

Ето въпросите, които трябва да се задават към всяко проучване, с някои мои модификации:



1. Кой е извършил допитването и кой плаща за него?



Това понякога е очевидно, понякога не. Би било чудесно, ако някой следеше за качеството на работата на отделните агенции за изследване на общественото мнение и периодично ги анализираше публично. Качеството на предишната работа (да речем, способността да се предвиди вотът точно или да се улови важно обществено настроение) е необходимо, макар и не достатъчно условие за изграждане на доверие. Отделна тема е, че примерно в САЩ фирми, работещи с демократите, не са канени от републиканци, и обратното. Още по-малко ще им се вярва, ако собствениците на агенции са с открита партийна обвързаност (което не им пречи да обслужват своя "цвят", но това обикновено са анализи само за вътрешна консумация). Подозрението за пристрастност е твърде силно, за да им вярва обществото като цяло. Извън това обаче има компании със сериозен престиж, които са доказано надпартийни - с точни резултати независимо от изхода на изборите, чиято репутация зависи от качеството им на работа. Същото важи и за организациите, поръчващи допитванията. Неолибералните тинк-танкове и техните леви колеги могат да се изкушат, ако не да извратят резултатите, предоставени им от иначе безукорна агенция, то поне да ги съобщят на медиите избирателно. Винаги е добре да се има това предвид.



2. Колко души са питани и как е набрана извадката?



За национални допитвания нищо под 500 души не е допустимо, а стандартът си е около хиляда респондента (дали е България или САЩ няма значение). При това най-много наука (и майсторство) се влагат в подбора им. Най-качествени по идея са извадките, в които всеки участник е имал еднакъв шанс да попадне в нея (случаен подбор, random sampling). На практика това е много трудно да се постигне, но си струва да се докара поне нещо приблизително. Подборът на хора чрез онлайн сайтове, с раздадени в мола въпроси или само от определени населени места (град или провинция) е некачествено свършена работа, да го кажа най-меко. Националните допитвания трябва да представляват нацията, това е.



3. Кои точно са запитаните?



Един от най-големите проблеми на предизборните допитвания е отсяването на гласуващите от негласуващите. Ако допитването е пълно с хора, които после не отиват да пуснат бюлетина, валидността му започва да става съмнителна. В САЩ залагат на т.нар. регистрирани избиратели, но в България всеки е номинално такъв, и това усложнява нещата. Помислете си - след като две трети не гласуваха на последните избори миналата неделя, какъв е шансът много от тях да са били питани преди това кого ще подкрепят? Колко от негласуващите са си признали, че няма да застанат пред урните? А колко са се отказали в "деня за размисъл"? Или са променили мнението си в последния момент? Или са попълнили грешно избора си? Всяка сериозна агенция за допитвания до общественото мнение има свои предпочитания как да се справи с подобни проблеми. Примерно някои питат на колко предишни избори сте гласували или каква е вероятността сега да гласувате? Или ще имат някакъв друг филтриращ въпрос. Не винаги съществува единство в мненията кой е най-правилният подход. Но методологията, поне в най-общи линии, винаги може да бъде обяснена, когато репортер попита за нея. А публиката трябва да очаква внятен отговор.



4. Как е извършено допитването?



По телефона (особено) или лично ще бъдат двата най-предпочитани начина в този конкретен случай (пощата е твърде бавна, а онлайн изключва твърде много хора). Но дори между тези два стандартни подхода може да се очакват разлики в резултатите. Огромно значение има и дали интервюиращите са достатъчно подготвени, прилично платени и добре мотивирани (дочувам, че фалшификацията на анкетни карти е сериозен проблем в България, но бих оставил съждението за това на професионалистите, работещи на терен).



5. Кога точно е проведено допитването?



Това би трябвало да е очевидно изискване, понеже мненията могат да се променят бързо (да речем, в резултат на някакво събитие или нова информация). Допитвания разтеглени във времето имат различен изход от онези направени за един следобед. Питания чрез телефонни обаждания или посещения вкъщи през работно време, примерно, могат да завишат изкуствено броя на пенсионерите в извадката на потенциално гласуващите (особено ако допитващите не упражняват достатъчен контрол). И така нататък. Естествено, колкото по-далеч са изборите, толкова по-трудно, по-интересно и по-изкушаващо е те да се предскажат.



6. Каква е извадковата грешка?



Тя трябва да бъде съобщавана абсолютно винаги, с точност до десетичен знак. Това е може би любимият ми повод да се ядосвам с материали, обобщаващи предизборни допитвания! Вторачването във всеки половин процент разлика не е само български феномен - срещам го и в САЩ. Средно погледнато, при около хиляда души, запитани съвсем коректно в национално представително допитване, и при най-добри условия и пълен професионализъм, ще очакваме поне около 3 процента извадкова грешка. Т.е. ако БСП (да речем) има 20 процента в това изследване, реалистичният им изборен резултат (при абсолютно ликвидиране на всякакви други източници на грешка, всички са честни, гласуват, и т.н.!) е някъде в интервала между 17 и 23 процента. Толкова можем да кажем и нищо повече. Значи, ако БСП вади 20 процента, и ГЕРБ излиза с 22 процента, не може да се твърди, че вторите водят, понеже разликата е в рамките на извадковата грешка. Въпрос на чиста математика, с която няма да ви занимавам. Има, разбира се, начини тази грешка (или несигурност) да бъде намалена или чрез по-големи извадки (скъпо!), или чрез агрегация на допитванията от една или няколко агенции. Или чрез повтарящи се изследвания, които търсят тренд. Нямам място за детайли, но наистина вторачването в частите от процента е безсмислено като занятие, освен ако не се използва единствено за партийна мобилизация ("Днес сме с един процент повече! Вървим нагоре!"). Това особено важи за малките партии, за които минимални разлики могат да означават влизане в парламента или отпадане. Е, съжалявам, но само Ванга може да ви го предскаже по-добре.



7. Какви въпроси са зададени?



Разликите между "За кого бихте гласували, ако изборите са днес?" и "За кого е най-вероятно да гласувате на следващите избори?" могат да бъдат (или да не бъдат) доста сериозни. Зависи как, кого и кога питаш. Виждал съм феноменални разминавания според наглед малки вариации в словореда. Подредбата на въпросите също може да има влияние, при това понякога доста драматично. Затова е коректно да се сравняват само абсолютно еднакви питания, зададени по един и същи начин, без съществени промени във въпросника като цяло. Навеждащите въпроси (тези, които крият очакван или предпочитан отговор) са абсолютно недопустими. Както и онези, които са двусмислени по някакъв начин. Допитванията не са мястото да се правят словесни каламбури - и колкото по-просто, директно и ясно се пита, толкова по-добре. Точният въпрос, както е зададен, със сигурност трябва да бъде известен. Ако се крие, най-вероятно има защо.



8. Какви други потенциални проблеми може да има в допитването?



Питайте агенцията - нещо да са пропуснали, нещо да ги притеснява? Може пък и да си кажат, особено ако държат на професионалната си чест. Както писах по-горе, предсказването на избори е адски трудна, силно специализирана задача. Не е срамно да сгрешиш - срамно е да излъжеш за грешката си.

Всеки опит да се изследват някакви обществени нагласи и настроения е като лодка, която трябва да излезе отвъд прибоя в чиста вода. Най-малкото несръчно движение с веслата, и можете да се разбиете в кораловия риф на действителността. Най-честият проблем е набирането на представителна извадка (т. 2-3) и особено определянето на това кой наистина ще гласува. Но може да има какви ли не други източници на грешка, да не говорим за откровени фалшификации или просто немарлива, некомпетентна работа, които не са обект на моя анализ.

Като знам какви са опасностите и колко е трудно да се отговори на простия въпрос "Кой колко процента ще вземе на изборите?", понякога ми е чудно, ако лодката изобщо стигне до спокойни води.



Затова се възхищавам на специалисти като Нейт Силвър



(fivethirtyeight.com), който постигна завидна точност в предсказването на изборите в САЩ от 2008 г. насам. Нищо чудно, че с опита и таланта си той вече се занимава предимно с комерсиално-спортни проекти, като заряза сравнителното безпаричие на политическото пророчество.

Това не са само въпроси, които имат отношение към предизборните допитвания. Те трябва бъдат прилагани към всяко проучване на общественото мнение, което се прави публично достояние чрез медиите. Българските "социолози" (пак използвам термина за удобство, а не в ироничен план или защото го намирам за правилен), разбира се, отлично знаят критериите, отличаващи качествените допитвания от фалшификатите и полуфабрикатите. Те трябва да са честни професионалисти преди всички останали. Но не по-малка е и отговорността на медиите, които им дават трибуна, затова се надявам редактори и продуценти да ми обърнат внимание.

И още: в САЩ също има зле извършени или тъпо представени допитвания. Също както има и манипулативна журналистика. Но стандартите са относително високи. По-трудно се лъже или подвежда, когато има някакви ясни критерии и мистиката на допитванията е изчистена чрез задаването на някои основни въпроси.

За това става дума.