Ако бях фейлетонист или летописец с ретрослог, щях да пиша ето така:

----------

Смутно време настъпи тогази между човеците. Туй стана, гато дъждове и реки удавиха половината ниви, а брадата жена с уд ся удостои за първенец на олимпиадата за песни. Туй стана още, гато моят другарин по перо Едвин Сугарев и държавният муж Плевнелиев взеха люто да кълнат и борят Русията, а ингилизинът Найджъл Фарадж и френката Марин льо Пен надвиха на избори, па взеха да глаголят в русиянска подпора... Мнозина узреха в тие чудесии поличба като за свършек на света. Некои попове начнеха да си скубят брадите и да вопият: "Покайте се, братия и сестри, докле е време!"

И ся Господ виде в чудо... И ся така грозно свъси изотгоре, щото притъмне небесният свод за дълги недели. И взе Той да ся пита: "Що ли така Ми е байгън веке дошло от тъз пасмина? Що ли ся Ази не запретна да я изрина насъвсем, та и Моя Милост да поваканцувам малце - досущ онез тумби - предтечите Мои от идолопоклонски (политеистични сиреч, бел. на Господювия ред.) времена?"

----



Но да си фейлетонист е печално занятие посред толкоз криви и унили лица, а да си летописец е отдавна изветряла длъжност в Епохата на всеобщото летописание, наречена Социални мрежи... Затова само гледам събитията, и правя това, което умея - удивлявам се.

Хората, професионално ориентирани към външнополитическия анализ, видяха в кризата в Украйна рецидив на Студената война, видяха желание за налагане на еднополюсен модел от страна на САЩ или реваншистки опит за възраждане на СССР. Може би има и от едното, и от другото, и от третото. На мен са ми удивителни две неща. Първото е, че досега в човешката история всички опити за налагане на еднополюсен модел са приключвали с това, че налагачът е предизвиквал силна ответна реакция, а опитите му са научавали опонентите на противостояние и противоборство. Рано или късно налагачът е свършвал като Александър Македонски или като Рим, или като Чингиз хан. Изглежда неизбежно, струва си да употребим тук живописното обобщение на Паисий Хилендарски за могъщите някога и горделиви земни царства и техния залез вследствие разяждането от грехове и пороци: "изнемогоша и падоша"...

Никога



не е съществувал еднополюсен свят



Дори по времето на привиден такъв - величието на Рим, в света е имало и друг културен и политически център - Китай. Е, тогава по ред причини между двата центъра е нямало допирни точки.

Аз обаче съм склонен да се чудя на по-странни работи. Някои анализатори и есеисти откриват в украинския конфликт прословутата опозиция Изток-Запад, при това разглеждана не в конкретния географски аспект Лвов-Донецк, да речем, или Москва-Вашингтон, а като обща социокултурна биполярност. В зависимост от ориентацията тезите им са такива: Изток - равнозначно на изостаналост, корупция, авторитаризъм, и Запад - символ на толерантност, богатство, технологично надмощие. Или обратното: Изток - синоним на мъдрост, човещина, колективност, и Запад - концентрация на лицемерие, агресивност, алчност.

С Изтока и Запада и опити за проникване в прочутия "дух" на тези само привидно географски понятия са се занимавали мнозина - между тях Херман Хесе и Стефан Цвайг, Лев Гумильов, Николай Рьорих. Разумният човек, за какъвто смятам себе си, търси, разбира се, баланса и хармонията в тези два хипотетични цивилизационни полюса или просто игнорира такова деление - то е до голяма степен фикционално, накрая ще кажа как. Аз често съм го игнорирал. Но понякога разказвам убедителен пример, че то съществува.

На една среща в Истанбул в групата ни имаше стар турчин, роден и живеещ постоянно в Румъния. Знаеше само румънски и турски, общувахме трудно. Беше слабичък мълчалив човек, с остро чувство за почтеност. Съдя за това, защото веднъж попаднахме заедно в такси и аз се скарах с шофьора за цената. Старият турчин зае моята страна, аз платих посмалената след пазарлък сметка и забравих. За мое учудване на другия ден турчинът ме намери и категорично настоя да ми даде няколко долара, внимателно надиплени един по един в охлузен портфейл, очевидно не бе заможен, но бе акуратен човек.

Както и да е - този сдържан възрастен мълчаливец се оказа неочаквано емоционален, видях това след един банкет на организаторите. Може би щото беше леко пийнал, след банкета старецът развълнуван, с няколкото думи на английски, които знаеше, ми обясни следното за Изтока и Запада: Винаги, ама винаги, когато играели източен и западен футболен отбор - примерно Хърватия и Холандия, бил за източния. Русия и Англия - за Русия. "Спарта" и ПСЖ - за "Спарта". Украйна и Австрия - за Украйна. България и Италия - за България. Излъчваше емоция, сякаш ми доверява най-малкото завет някакъв.

Какъвто съм йезуит, понечих да го смутя: "Ами ако играят България и Турция?" "Еее, сепна се турчинът - за Турция, няма как."

Чел съм мит за друг



стар турчин с прословут инат,



тръгнал да обикаля пеша Черно море, щото не щял да плати на гемиджия да го прекара през Босфора на отсрещния бряг. Това ми е също толкова симпатично, колкото мисълта, че ориентираш ли се все на Запад, рано или късно ще минеш Белград. Ще минеш после Виена и Париж и ще доплаваш до Хавана и Гуантанамо - вървейки все на запад. После ще видиш Вашингтон и Лос Анджелис. После Китай и Магадан, после Москва и Киев, все така на запад. Накрая, ако имаш късмет, какъвто Магелан нямал, ще се върнеш там, откъдето си тръгнал.