След като станаха ясни резултатите от евроизборите, се заговори усилено за правителствени промени. Причините за това са доста видими - БСП се представи неочаквано слабо (поне в сравнение с ГЕРБ), което поставя отново на дневен ред въпроса за това има ли правителството и неговото парламентарно мнозинство нужната обществена подкрепа?

Настоящото правителство беше съставено при особени обстоятелства. Избраният през май 2013 г. парламент не можеше да излъчи ясно мнозинство, повечето наблюдатели правеха следните изчисления: БСП + ДПС=120; ГЕРБ + "Атака"=120. Вече позабравихме тези сметки, които тогава изглеждаха съвсем приемливи. Все едно, парламентът заработи с мнозинството на БСП и ДПС, но кворумът му непременно зависеше от "Атака", защото ГЕРБ, за първи път в опозиция, преживяваха "детската болест" на неучастието в парламентарните заседания. Беше ясно, че парламентът е нестабилен, мнозинството - крехко, а работата на НС - винаги несигурна.

Така избраха правителство, което обаче беше натоварено с много очаквания - най-вече



да нормализира управлението,



като прекрати някои от най-неприемливите практики на предишното: подслушванията, показните арести, безкрайното затягане на коланите, бързите и безпардонни кадрови рокади. Тези очаквания за нормализация бяха обезсмислени от назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС, което буквално взриви обществото. Така правителството се оказа в ситуация, при която никоя, дори и много положителна стъпка, не би била приета от обществото (или поне от значителната негова част).

Поради всичко случило се в разгара на протестите през 2013 г. мнозина наблюдатели предвиждаха предсрочни парламентарни избори, които да съвпаднат с европейските. Когато това вече не можеше да се случи, всички казаха: резултатите от евровота ще са показателни за това дали правителството ще се задържи, или ще падне. Резултатите показаха, че България върви към предсрочни избори, независимо дали ще са през тази есен или следващата пролет. Парадоксът е, че дори онези, които активно настояват за избори, са доста резервирани към евентуалния им резултат и затова не показват особено настървение да ги предизвикат.

Управляващите със сигурност не искат скорошни избори. БСП има да решава много по-важни вътрешни проблеми, а и резултатите от евровота не изглеждат обнадеждаващи. ДПС, макар и с нараснало самочувствие, никак не е сигурно, че на предсрочни избори ще надхвърли много получения сега резултат - може би движението е достигнало тавана си. Пък и какво ще прави след това? Реформаторите искат избори, но всъщност се опасяват, че и те може би са достигнали тавана си. Да не говорим, че



горчивината от вътрешното съперничество



около преференциите си остава. ГЕРБ се напериха, решиха, че е дошъл техният час, но тайничко се страхуват, че мнозинството в обществото не иска да се връщат във властта. Най-ентусиазиран е Николай Бареков, но и той, когато е насаме, вероятно се опасява, че няма да постигне много повече, и не знае с кого ще играе в бъдеще. "Атака" най-малко иска скорошни избори, защото се страхува, че няма да попадне в бъдещия парламент.

В тази ситуация най-безболезнен изглежда ремонт на кабинета: смяната на някои министри (извън личната им драма) цели едновременно да задоволи част от публиката (най-вече неутралната), както и част от лобитата, които се домогват до влияние върху изпълнителната власт. А в България всяко едно правителство е повече или по-малко резултат от договорености между няколко икономически лобита - партиите в случая играят малка и несъществена роля.



И така, всички се питат кои министри евентуално ще бъдат сменени



Въпросът обаче трябва да се постави иначе - с какво смяната на министри ще промени политиката на правителството и ситуацията около неговото запазване или падане? Едва ли смените ще променят политическия курс. Пък и ако оставим настрана опозиционното наплашване за някаква настъпваща катастрофа, в повечето случаи правителството е много предпазливо и не поема излишни рискове. Дори кризата около "Южен поток" изглежда по-драматична заради конфликта на ЕС с Русия около Украйна, а не непременно заради неспазването на европейското законодателство - това няма да е нито последното, нито най-драматичното.

Смяната на министри ще има най-вече смисъла на



опит за помиряване на правителството



с някои активни и разтревожени сектори в обществото. Ако това е земеделският министър, значи се прави жест към земеделците и техните недоволства. Ако това е здравният министър - прави се жест на помирение с лекарското съсловие. Ако това е правосъдният министър - жестът ще е към съдийското съсловие. Но едва ли ще бъдат сменени вътрешният, военният, икономическият или външният министър - там не изглежда засега да има остри конфликти с влиятелни съсловия. Или влиятелни икономически лобита - на този терен противоречията не се решават с министерски замени, а с прехвърляне на активи на държавата или с други публични благини. Разбра се, не бива да се изключва и ремонт на кабинета, който да реши междупартийни или вътрешнопартийни напрежения. Няколко изказвания и на Сергей Станишев, и на Лютви Местан подсказаха това. Но най-често зад такива напрежения отново стоят интересите на икономически лобита.

Ето защо онези, които не сме от лобитата, можем да спим спокойно. Да му мислят другите!