През пролетта на 2009 година един от лидерите на БСП нарече тогавашния кмет на София Бойко Борисов "смешник". Борисов, който сам обича да пуска пиперливи шеги по адрес на своите опоненти и чиято широка усмивка надничаше от плакати в кафенета и бръснарници из цялата страна, реагира истински гневно. Каза, че този смешник е бил БСП на избори и пак ще ги бие. Както и стана. Като победител Борисов не престана да изглежда смешен на моменти. Неговата суетност, популистките му думи и жестове, просторечието, самодоволството, универсалните му умения (лови престъпници, управлява, сваля цените на тока и бензина, пуска еврофондове, строи магистрали и спортни зали, играе футбол, свири, пее, рисува и т.н.), желанието да се харесва на всяка цена, всичко това го правеше да изглежда смешен в очите на част от българското общество. По-интелигентната част.

Пак по онова време активисти на ГЕРБ бяха събрали многохилядна подписка срещу правителството на тройната коалиция и в голяма плексигласова кутия я занесоха пред Министерския съвет.

Станишев ги посрещна с думите: "Здравейте, циркаджии!". На което Борисов отново реагира невъздържано и дори грубо.

Извадени от своя личностен контекст, тези вече позабравени случки пораждат въпроси за естеството на смеха и отношението към смешното не просто в политиката, а изобщо в българската култура. Какъв е българският смях? Защо у нас, особено когато е политически острастен, той произвежда предимно екскомуникационни жестове и ситуации? Защо смехът е възприеман сякаш по-често като опасна и маргинализираща стихия и много по-рядко като средство за общуване и като част от демократичната игра? "Смешник" не е просто обидна дума, а социална стигма, това е клеймото на пълната професионална и човешка непригодност.

Без да го е искал, Борисов пробуди един отдавна тлеещ и донякъде универсален образ на българския властник в съзнанието на част от гражданството.



Това е образът на биещия смешник



Нека припомним, че вицовете за властта при социализма се наказваха твърде строго. Да се чуди човек защо. Сигурно е, че не вицовете за Тодор Живков го свалиха от власт, а неговите стари бойни другари. Както и вицовете за милиционери, перифразирани в голямата си част по-късно във вицове за мутри, никога не са застрашавали властта на ченгеджийското съсловие. Разсекретените архиви на Политбюро на моменти създават усещането, че в годините на соца държавата е управлявана от вицови персонажи. Подозирам, че и заради това една от първите грижи на правителството на Орешарски беше да смени шефа на архивите.

Да се правят категорични обобщения на тази тема е трудно и рисковано, но по-внимателното вглеждане би очертало някои типични особености в смеха на отделни политици, а също и на партии и социални групи. Смехът е етнохарактеризиращ белег, който може да бъде наблюдаван, изследван и дори донякъде обяснен. Само донякъде. Никой още не го е разгадал напълно, защото, както твърди Бергсон, той е в същината си ирационален акт, а ирационалното е неподатливо на рационални обяснения.

Как и на какво се смеят българските политици? Някои обичат да го правят, но повечето са подчертано предпазливи или сковани. Сигурно е, че никой или почти никой от тях не обича да изглежда смешен. И това е в някаква степен национална черта. Нека преди да се занимаваме с политиците, обясним нещо, което ще помогне да се разбере и особеното в техния смях.

В българската култура за последните 150 години е



наложено доминиращото присъствие на сатирата за сметка на хумора



У нас много често те се възприемат като равностойни форми на смеха и дори като синоними, независимо че са същностно различни. Сатирата е целенасочено осъждащ смях с ясно изразена йерархичeска структура и това я прави различна от хумора. Тя е дидактична и преследва нравствени цели. Хуморът е нещо друго - това е по-благороден смях, без йерархическа структура и дидактична насоченост. Това е споделеният смях между социално равностойни (и взаимно приемащи това) субекти. Хуморът е прицелен най-често към удоволствието, забавлението, споделената радост. Той е форма на общуване, обвързана с разбирането за смеха като проява на естествена солидарност. Ако смехът, както твърди Аристотел, е присъщ на човека, хуморът е присъщ на образования човек, на гражданина. Той е модерна и градска (буржоазна) форма на смеха, родена в епохата на Просвещението някъде между Англия и Франция, защото не е ясно дали думата humor е английска или френска. Сигурно е, че преди XVIII век думата е имала друго значение - течност. Смехът - и по-специално хуморът - може също като алкохола да бъде нещо като социален лубрикант, да изглажда социални напрежения и ентропии. У нас обаче той рядко е разбиран така.

В българската възрожденска преса сред острите и язвителните сатири на Ботев, Каравелов, Славейков и други възрожденски дейци гласът на хумора изглежда трудно доловим.



Меката самоирония на Иван Богоров стои самотно и неразбрано



Тази инерция, това едностранчиво разбиране за смеха е характерно и за по-късните периоди. Малко изключение е времето от началото на миналия век, когато страната преживява малък взрив от хумористични издания. Тогава се появяват десетки хумористични вестници, като най-популярният е бил "Българан". Името "Българан" за кратко става нарицателно за смешния, но и смеещ се българин. След войните това специално място в българската култура е заето от Бай Ганьо - универсалния носител на българското във вицовете. Той е смешен, но не е смеещ се българин. Неговият смях е инфантилно хихикане. Да бъде смешен за него означава да бъде уязвим, а патосът на неговия образ (оттам и смехът) е изграден около болезнен стремеж към неуязвимост.



Нека сега се върнем при политиците. Как, кога и с кого се шегуват?



И на какво се смеят?

Станишев явно обича смешки. При срещи с избиратели разказва по някой стар виц в нов аранжимент. Изглежда покрай общуването с европейски колеги е разбрал, че смехът облагородява. Смешките му най-често са инфантилни и беззъби. На първи април т.г. пред привърженици каза, че това е имен ден на ГЕРБ. През февруари по повод отцепването на АБВ разказа брадат виц. Фен на БСП протестирал с бял лист пред централата на АБВ. Питали го защо на листа нищо не пише. "Ми то всичко е ясно", отговорил протестерът. Вицът е от 80-те години и в оригинала милиционер спира човек, който разхвърля празни позиви.

Лидерът на ПЕС и по-рано е полагал усилия да изглежда разчупен и шеговит. През 2009-а караше трамвай в предизборен клип. Пак тогава пред Министерския съвет се появи пиарски билборд със закачливо послание "Сергей, обади ми се! Zvezdichkata". Но и това беше овехтяло. Било е оригинално някъде пак през 80-те, когато във в. Monde излезе цяла страница с лаконична ръкописна бележка: Marie, je t'aime! Ali.

В левицата изглежда имат вкус към постни и проверени във времето вицове, на които някой някога вече се е смял. За голям шегаджия там минава премиерът Орешарски. На коледно тържество на министрите разказал следния много остроумен виц. Кои били най-здравите плочки за баня? Марка "Орешарски". Не падат. И смех, смех, пауза и пак смех, както казва дъщеря ми, когато й подхвърля нещо остроумно колкото плочка за баня.



Изявен ляв остроумник е депутатът Петър Курумбашев



В миналия парламент беше предложил да се обяви конкурс за маслен портрет на Бойко Борисов. Със свинска мас. Повод за закачката бяха разказите на Борисов за бедното му детство, засищано с филии, намазани с мас. Курумбашев, нека припомним, се прочу покрай студентското предаване "Ку-ку" и по-специално покрай атомното му издание. Беше продуцент и в началото много настояваше предаването да се казва "Студентски парламент". Оригинално, а? Тогава Камен Воденичаров и едни момчета от ВИТИЗ успяха да се преборят за името. Бил съм там и знам. Курумбашев нямаше никакво чувство за хумор и беше истинска синя каска. Явно по-късно му е поникнало.

Друг ляв шегаджия е Кирил Добрев. По едно време разнасяше някаква торта с остроумен надпис. Толкова остроумен, че вече съм го забравил. Но имаше правописна грешка и от отдел "Агитация и пропаганда" побързаха да скрият тортата.

За майстор на каламбура минава и Румен Петков. Той ще се запомни с фразата за тишината в спалнята на Татяна Дончева, произнесена от парламентарната трибуна. В друга цивилизована страна това би предизвикало шумен скандал и би се приело като прекалено вулгарна простащина, но у нас мина за, общо взето, приемлива закачка. Странно е, че никой от левицата не защити Дончева. А иначе обичат да чистят Паметника на Съветската армия от неприлични надписи. Самата Дончева има усет за смешното и за парадокса. Вероятно и заради това тя беше изолирана и елиминирана от своите другари. Със сигурност хуморът и самоиронията не са нещо присъщо за левицата, както пролича и от недодяланата шега на Антон Кутев за социализма и спина. Тя предизвика малък партиен земетръс.

В младежката организация на БСП са



истински майстори на плоския средношколски хумор



За Хелоуин преди две години разнасяха тиква с образа на Бойко Борисов. Преди това имаше диплянки с меню на пицария "Дянков" и спестовни книжки от банка "Банкя". Опитвам се да си спомня дали измислиха нещо за Пеевски. Май не. Защото смешни за ординерния български политик, както и за Бай Ганьо, могат да бъдат само другите.

Как стоят нещата в ГЕРБ? Малко по-различно, но само малко. Това е лидерска партия и изглежда смехът там е разрешен само за лидера. Той обича язвителните селски задявки и трябва да се признае, че понякога е остроумен. За пожарникарските му години се разказва хубава история. Бил с колеги на Слънчев бряг. И на третия ден се оплакал, че не може да почернее. Питали го защо. "Като легна на плажа, около мене се събират жени и ми правят сянка." Докато беше кандидат за кмет, от щаба му бяха пуснали шегичка за неговия противник Татяна Дончева. Казваха, че тя си мислела, че сексът върви заедно с града. Миналото лято, когато Сидеров се появи в парламента с пистолет, Борисов в частен разговор пред една колежка беше обяснил, че не смее да пуска своите хора срещу "тези въоръжени мъже". Беше добавил още, че него лично не го е страх, защото има бронежилетка, но за Искра Фидосиева (той само така я нарича) нямало откъде да намерят.

В началото на политическата му кариера някой му беше посветил в интернет цял набор от перифразирани смешки. Оригиналите са за Чък Норис, но и за Борисов стояха добре.

Джеймс Камерън искал в "Терминатор" да участва Бойко Борисов, но продуцентите отказали, защото филмът щял да стане документален. Тогава се обадили на Шварценегер. Бойко Борисов не носи часовник, защото сам решава колко е часът.

Пулсът на Бойко Борисов се измерва по скалата на Рихтер. Бойко Борисов знае последната цифра на числото Пи. И два пъти е броил до безкрайност. И т.н.

Наскоро в една телевизия Борисов разказа любим виц. Минали са години и група ученици посещават мемориала на ГЕРБ. Спират пред една могила и пипат: "Какво е това?" "Това е могилата на създателя на партията Бойко Борисов." - обяснява уредникът. Спират пред по-голяма. "А това какво е?" "Това е на Искра Фидосова." "А къде е могилата на Цветанов?" "А-а, той я приписа на тъща си" - отговаря уредникът.

Повечето лидери на СДС нямаха афинитет към смешното.



Костов беше и си остана говорещ сфинкс



При Софиянски и Петър Стоянов смехът беше само гримаса. Надежда Михайлова по мнението на Виктор Пасков изглеждаше като пример за това какво точно е имал предвид Паскал, определяйки човека като мислеща тръстика.

Около царя имаше предимно смешни, но и някои остроумни типажи. Той самият беше господар на мълчанието и на лукавия изказ. Просветният министър Даниел Вълчев имаше чувство за хумор. Също и Мони Паси. Истински остроумен беше парламентарният шеф проф. Огнян Герджиков. Преди години в. "Експрес" публикува няколко негови твърде сполучливи пародии за царя, Мони Паси и други министри. Съжалявам, че не са ми подръка и не мога да ги цитирам. В интернет обаче може да се прочете една поема от Герджиков с романтичното заглавие "Запек". Като ритъм и настроение напомня малко за стила на Валери Петров. Поемата разказва за трепетите на любящи баба и дядо пред тяхното седнало на цукало внуче, страдащо от споменатия в заглавието физиологичен проблем.



Без да мислиш, без да чакаш,

трябва ти да се изакаш.

Да, ама за зла беда

не го правиш досега.

Затова си има лек.

Той помага в студ и пек.

Този лек е дуфалак

И е кат товарен влак.

Влиза вътре във корема,

всичко вредно пътьом взема,

във вагони го товари,

без да подминава гари.

И поема към дупето -

важен орган на детето.

И т.н.



Ахмед Доган изглежда също има чувство за хумор, макар че почти никога не го проявява в публични изяви. Около неговата персона някой ден може да се напише цял философски трактат, посветен на иронията в структурата на политическия цинизъм.

Чувство за хумор има и Волен Сидеров. Онези, които са общували с него, преди да стане политик, могат да го потвърдят. Но и той е много предпазлив, защото хуморът е интелектуална игра, която предполага значителна доза социален и културен интегритет. Всяка по-тънка шега, поднесена на електоратите на ДПС или "Атака", рискува да остане неразбрана. А неразбраният политик е обречен. Най-слабите резултати на "Атака" бяха, след като Волен се беше появил ухилен на плакатите. Сега беше решил да не допуска тази грешка и в кампанията за европарламент надничаше от билбордовете строг, суров и стилизиран, с тежка брадичка и в полупрофил, така че да напомня едновременно за Мусолини и за Че Гевара.

Новият политик Бареков няма вкус за смешното, ако се съди по това колко на сериозно се е взел. Покрай някои коалиционни партньори може и да се поразчупи след време, макар че аз лично се съмнявам. Но вече има вицове за него. През март някой каза, че Крим се е отделил от Украйна, за да премине към Бареков. И още един, за новото име на кебапчетата - баречета.

"Не си представям по-добро разположение на духа като житейско поведение от едно шеговито смирение", пише Съмърсет Моъм. Тъкмо шеговито смирение имаше в жеста на Ангела Меркел, когато скоро след скандалните разкрития за подслушване на европейски лидери от техните американски партньори отиде на среща с Обама с номер 007 на колата си. Това шеговито смирение е неприсъщо на българската политика. В нея има



твърде малко търсен и желан смях и твърде много креслива сериозност



Повечето български политици изглеждат смешни, но не са смеещи се хора. Самоиронията им е чужда. Тя изглежда по принцип е чужда на българския дух.

Според гръцкия писател Никос Диму има два начина човек да се помири със своята съдба. Единият е религията, а другият е хуморът. Подобно разбиране може да се срещне и у други автори, например Честъртън. Според него е по-лесно да се измисли умна статия за "Таймс", отколкото добра шега за "Пънч". И както сам казва, по-лесно е да си тежък, отколкото да си лек. В България това сякаш не се разбира, защото у нас и религията, и хуморът, без да са нещо непознато и чуждо, изглеждат някак непълноценни като развитие и изява. Повредени са поради някакви исторически, съдбовни или други причини.



------

Бел. ред. Повече по темата от същия автор може да прочетете в неговата книга "Естествена история на българския смях" (КК "Труд", 2014), която от тази седмица е на пазара.