Някой беше казал, че ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят. Но ако това беше вярно, щяха ли партиите да изменят изборните правила при всяка смяна на властта? И щяха ли да направят всичко възможно, за да загробят идеята да се проведе национален референдум за реформа на избирателната система - начинание, което при успех щеше да увеличи неимоверно политическата тежест на бюлетината, която пускаме в урните?

Близо половин година продължи политическото боричкане около инициативата, преди тя да влезе в пленарната зала на парламента, където партиите й видяха сметката след няколкочасово добре синхронизирано театро. Какво се оказа? Всеки е съгласен с референдумите по принцип, никой не отрича, че избирателната система може и трябва да се промени, но накрая излезе, че допитване до гражданите по темата няма да има. Хем всички



на теория бяха "за" пряката демокрация,



хем няма да я практикуваме в действителността.

Този завършек беше до голяма степен очакван, ако вземем предвид политическата история на инициативата. Лансира я избраният от ГЕРБ президент Росен Плевнелиев, който предложи да се постави на допитване въвеждането на мажоритарно, електронно и задължително гласуване. Още тогава стана ясно, че партийното оцветяване на идеята е неизбежно, тъй като мажоритарният и електронният вот бяха заложени в пакет промени в Изборния кодекс, внесени от ГЕРБ през юни 2013 г. и отхвърлени от БСП, ДПС и "Атака". Бившите управляващи сериозно обмисляха да предложат и въвеждане на задължително гласуване. Наследниците им във властта обаче имаха други планове за изборното законодателство и в парламентарната правна комисия направиха на пух и прах предложението на държавния глава. В изготвеното от тях становище юристите от управляващото мнозинство отсъдиха, че въвеждането на задължителен вот е от компетентността на Великото Народно събрание, тъй като само то можело да трансформира избирателното право на гражданите в задължение. Въпросът за мажоритарния вот пък беше определен като неясен, а искането за електронно гласуване - като риск пред опазването на тайната на вота. Това становище беше важно, защото определяше принципната позиция на управляващите по въпросите на референдума, подкрепяйки я с юридическа обосновка. В политически план това представляваше и поредната отстъпка на социалистите към ДПС, тъй като в редиците на червените също се чуваха гласове в полза на задължителното гласуване, а мажоритарният вот влезе в изборното законодателство именно по тяхно искане през 2009 г. Соцдепутатът и автор на сегашния Изборен кодекс Мая Манолова тогава беше сред най-гласовитите поддръжници на смесената избирателна система.

Че позицията на управляващите е фиксирана твърдо против допитването, пролича и в отношението им към подкрепящата го подписка на инициативния комитет, сформиран от група преподаватели и общественици. За по-малко от месец той събра над 570 хил. подписа. Но при последвалата им проверка валидни се оказаха 463 хиляди - по-малко от необходимите 500 хиляди, за да стане допитването задължително, оставяйки съдбата му в ръцете на депутатите. Председателят на парламента Михаил Миков (БСП) обаче



не върна подписката обратно на комитета,



за да досъбере недостигащите подписи, което е неизменна част от определената по закон процедура за иницииране на референдум от граждани. Миков витиевато се оправда, че срокът за процедурата е изтекъл и ако я върне за дооправяне, би им дал нов срок в нарушение на закона за референдумите. Кой е прав в случая ще определи съдът, след като инициаторите на подписката започнаха дело срещу Миков.

Злополучното представяне на БСП на евроизборите и демонстративната арогантност от успеха от страна на ДПС обаче поразклати внимателно изградения консенсус между двете партии. След като две седмици мълча и анализира следизборната ситуация, соцлидерът Сергей Станишев изненадващо откри задължителното гласуване като начин да се направи "рестарт" на държавата. Привидно, разбира се - все някак трябваше да си го върне за публичното унижение, на което го подложи Лютви Местан, който ден преди това на своя глава зададе предсрочни избори до края на годината, дръпвайки килимчето изпод краката на коалиционното управление. Задължителното гласуване нямаше как да не се разглежда като удар срещу ДПС, което разчита на постоянен електорат без периферия. На същия риск се подлага и самата БСП, осланяща се на непрекъснато намаляващ брой застаряващи гласподаватели. Затова и новата позиция на Станишев изглеждаше само като напомняне, че и той може да клати лодката, ако поиска.

По-нататъшното развитие на събитията нагледно показа, че



всичко е само политическа игра



При повторното обсъждане на референдума в правната комисия само ДПС се оказаха категорично против референдума, а социалистите се показаха склонни да го подкрепят, ако бъде сведен само до въпроса за задължителното гласуване. Депутатите на Бойко Борисов пък настояха за целия пакет. В пленарна зала всички се блокираха взаимно при гласуванията на проекторешенията на отделните партии и се оказа, че допитване няма да има. Всичко беше отлично отиграно. Сега ГЕРБ и БСП могат спокойно да се обвиняват взаимно в неотстъпчивост, лицемерие и твърдоглавие и заедно да винят ДПС, че жертва пряката демокрация на олтара на теснопартийния си интерес. От движението пък ще се жалят, че както винаги, никой не е схванал дълбокия смисъл на високия им наратив. И всеки ще може с чиста съвест да казва, че е защитил позицията на партията си и интересите на България.

Но историята още не е приключила - ако съдът отсъди в полза на инициативния комитет, всичко започва отначало. По-важното е друго - българските граждани показаха, че искат промяна. И този глас няма как да бъде заглушен.