Протестиращите в Тайланд не са на едно мнение за много неща, освен за едно - вкарването в сила на член 69 от вече отменената тайландска конституция, която дава на гражданите право "мирно да се съпротивляват срещу всяка дейност, насочена към това да овладее властта над страната чрез средства, които са в противоречие с конституцията". В продължение на години по време на бавно ескалиращата криза на протестите и политическата поляризация, която предшестваше поредния военен преврат в Тайланд, лидерите на партията на свалената премиерка Инглук Шинаватра предупреждаваха, че съществуват заговори за разрушаване на демократичния процес - изход, от който "правото на съпротива" можеше да ги предпази. Междувременно противниците на бившето правителство също си служеха с член 69, твърдейки, че истинското прекъсване на конституционния ред е започнало, когато националните институции са били манипулирани от милиардера в изгнание Таксин Шинаватра и съюзниците му.

Тайланд не е сам. С Том Гинзбърг от Чикагския университет и Емилиана Верстайх от Университета на Вирджиния направихме



проучване на конституциите по света, които дават подобни права на съпротива



В момента 37 страни, които са около 20% от нациите по света, дават такива права. Процентът расте, като от 80-те години насам се е удвоил. За американците, които често по природа са подозрителни към правителството, това може да не звучи като лоша идея. Има нещо парадоксално в идеята за конституция, която позволява на индивидите да се съпротивляват, а в някои случаи откровено да се бунтуват срещу самите власти и институции, които са били създавани педантично в същия този документ. Въпреки това има логика последната дума по отношение на управлението да се даде на хората и че такава клауза може да бъде ценна застраховка за бъдещето. Все пак тези клаузи ни казват повече за миналото на дадена страна, отколкото за бъдещето й. Понякога правото на съпротива се включва в конституциите след криза, при която народът е следвал заповедите на властите, докато се е стигнало до трагедия. Първата конституция на Руанда след геноцида, например, дава на всеки гражданин правото да не спазва заповеди, ако те са сериозна заплаха за човешките права и обществените свободи. По подобен начин германците имат право да се бунтуват благодарение на поправка в основния закон, която оцеляла и при обединението на Германия и все още е в сила.

Доста често



това право се появява в конституциите точно след военен преврат или революция



Подобни "основни текстове" често включват език, който цели да оправдае отхвърлянето на стария ред и да бъде пример за следващия. Бащите основатели с любовта си към естествените права може би щяха да приветстват нещо подобно в САЩ, ако Декларацията за независимостта не беше отделена от черновата на конституцията с повече от десетилетие. Французите пък са включили "правото да се съпротивляваш на потисничество" в Декларацията си за правата на човека и гражданина от 1789 г., която по-късно стана преамбюл на революционната конституция от 1793 г. (и е останала в сила по времето на много от последвалите 14 конституции на Франция, включително и сегашната). Подобни решения са включени в черновите на около десетина от конституциите на отделните щати в САЩ - от яростно независими места като Ню Хемпшър и Тексас до по-покорни като Мериленд.

Липсата на нарочно право на бунт в конституцията на САЩ не е спряла американците от това да си създадат такова по доста креативни начини на местно ниво. По време на Бунта на уискито, който е изправил един срещу друг пенсилванските фермери срещу младите федерални власти, бунтовниците са се позовали точно на такова право. По-късно, в началото на Гражданската война, някои от лидерите на Конфедерацията са твърдели, че Декларацията на независимостта им дава правото на неподчинение. Оттогава антиправителствените движения твърдят, че то е имплицирано във Втората поправка или ако не в нея, то тогава в Четвъртата. Съдилищата не са склонни да се съгласят с тези аргументи, предпочитайки индивидите да се възпротивяват срещу властите с по-конвенционални правни средства.

Докато някогашното право на бунт в Тайланд е съществувало само за мирна съпротива, други страни като Бенин, Гана и Кабо Верде стигат по-далеч - те изрично позволяват употребата на сила и дори променят правото на "дълг" или "задължение". Хондураското право на "въстание" е преминало през (и вероятно е предизвикало) няколко промени на конституцията от дебюта си през 1957 г. Когато местният конгрес, подкрепен от въоръжените сили на страната, свали президента Мануел Зелая от власт през 2009 г., правото бе цитирано като оправдание. Както в тайландския случай, тези права често дестабилизират политиката, като легитимират индивиди и групи, които искат да подкопаят статуквото. Няколко от днешните горещи точки, сред които Мали, Турция и Венецуела, имат в конституциите си право на бунт. Режимите в тези страни обаче не биха могли да бъдат по-различни - но те споделят и нещо общо - спорна легитимност точно преди да се издигнат.



През 1953 г. Фидел Кастро е арестуван за подготовка



и провеждане на атака срещу казармата "Монкада". В съда младият адвокат оправдава измяната си, като се позовава на конституционното право на бунт - текст, който е включен в нея от кубинския президент Фулхенсио Батиста още през 1940 г., за да оправдае свалянето на предишното правителство. Революционерът Кастро все пак е признат за виновен, но получава лека присъда, а защитната му реч с фразата "Историята ще ме оправдае" го превръща в световна звезда. Няколко години по-късно, след като завзема по военен път властта в Хавана, Фидел Кастро започва да управлява без конституция за близо две десетилетия. В крайна сметка се приема основен закон, който обаче не дава правото на бунт.

Десетилетия по-късно венецуелското протеже на Кастро Уго Чавес показа, че не е успял да научи точно този урок. След като бе избран за президент през 1998 г., Чавес свика Конституционно събрание, което да създаде нов основен закон. Този документ даде на венецуелците право да "разпуснат всеки режим, законодателство или власт, които нарушават демократичните ценности, принципи и гаранции или посягат на правата на човека". Уго Чавес твърдеше, че е извършил точно това, когато неуспешно се опита да свали президента шест години по-рано. Скоро обаче започна да се притеснява от това право, изразявайки тревогата си, че враговете му могат да използват чл. 350 срещу него. Тези страхове се оказаха основателни, когато през 2002 г.



Чавес бе нападнат заради брутално смазване на мирни протестиращи



Близо милион демонстранти се струпаха пред президентския дворец в Каракас, а армията започна да се обръща срещу него. Един от първите, които направиха това, бе генерал Ефран Васкес Веласко, който публично обяви промяната на убежденията си по следния начин: "Господин президент, бях лоялен докрая, но нарушението на човешките права и убийствата, извършени днес, не могат да бъдат толерирани. Позовавам се на членове 25, 328 и 350 от Конституцията на Боливарската република Венецуела, които ме задължават да взема това решение". Макар да изгуби за кратко властта в последвалия преврат, Чавес успя да се възстанови и да поеме управлението отново до смъртта си миналата година. Въпреки това чл. 350 все още е проблем за администрацията и наследниците му, особено по време на масовите протести, които парализираха много големи венецуелски градове тази година.

Ако политиката е "изкуство на възможното", конституцията е нейното платно, с определени параметри, които ограничават въпросните възможности. Правото на съпротива понякога обаче подрива основите на ограниченията, давайки по този начин картбланш на тези, които някой ден може да се решат да съборят дадена система и да оставят властващите с конституционен дамоклев меч над главата им.