|
- Г-н Александров, приключил ли е преходът у нас и за кого как е завършил?
- Много зависи с каква дефиниция за преход работим. Ако е неомарксистката, която разглежда обществото като йерархия от класи, изглежда, че действително се е случило класово преподреждане, новите прослойки са се наместили и възникват нови хоризонтални свързаности.
Ако дефинираме прехода в прогресистки категории, т.е. преминаване на обществото от по-слабо развито към по-високо развито състояние, очевидно преходът не е приключил по желания начин. Изследвания показват, че икономиката е в разпад, институциите са в перманентна криза, качеството на живот се е сринало и пр. В този смисъл преходът може да се определи като регрес в процеса на модернизация на българското общество.
Ако мислим за обществото като за система, както аз съм склонен да мисля, може да се каже, че тази система е напуснала едно относително стабилно и равновесно състояние, каквото беше обществото преди 13 г., и е на път да се стабилизира, макар и на по-ниско равнище на функциониране.
Тогава критерият за край на прехода ще бъде: постигната ли е стабилност? От гледна точка на стратификация на доходите и потреблението изглежда, че е постигната, но от системна гледна точка не е така. Аз не мисля, че имаме необходимите структури в умовете, в организациите и общностите, които могат да ни дадат увереност за трайна стабилизация и перспектива за устойчиво поемане по някакъв път на развитие и просперитет. Смятам, че ни чакат още трудни и смутни години.
- Освен че са обеднели, хората осъзнават ли по някакъв друг начин, че свършва един етап и започва нов?
- Така зададен, въпросът предполага, че промяната е нещо външно спрямо хората, нещо като историческа даденост, която те трябва да осъзнаят.
------------
Фактът, че промяната се мисли и обяснява по този начин като нещо, което закономерно и неизбежно те връхлита отвън, е истинско нещастие, защото обезвластява хората и ги отчуждава от случващото се в социалния свят. В този смисъл смятам оповестяването на края на прехода от позиция на привилегировано социологическо знание за арогантно и зловредно действие, което задълбочава общото усещане за безпомощност и безнадеждност. В резултат на тази несекваща индоктринация от страна на овластените мнозинството от българи действително преживяват прехода като нещо напълно извън техния контрол. Малцина са тези, които са успели да поемат авторство върху живота си да управляват промените. От тази гледна точка стихията на прехода продължава да се случва.
------------
- Вие говорите за провал на публичното лидерство?
- Именно. Основният дневен ред на властта във всичките й разновидности продължава да бъде държането на хората встрани от процеса на взимане на решения. Индивидите, групите и общностите в България са така приучени на това, че постоянно излъчват провалени лидери, които блокират социалното участие и съответно шансовете за развитие. Направихме изследване на състоянието на обществото, чиято задача беше да видим как се конструира лидерство в групи по повод много ясна работна задача. Задачата беше свързана с цивилизационна промяна, тоест с преход.
Установихме, че българските групи са много затруднени да се самоорганизират по начин, който да излъчи конструктивно лидерство, което да управлява процесите на промяната. Грубо казано това означава, че по-голяма част от хората, независимо дали са печеливши или губещи, се преживяват като жертви на промените. Констатират, че едните повече са сполучили да се възползват от смутното време, защото са били по-пъргави, по-хитри, по-безскрупулни и т.н., но нямат усещането, че случилото се е резултат от премислено, организирано и в този смисъл морално усилие. В умовете на повечето доминира усещането за загуба на смисъл в случилото се. Това преживяване се споделя и от преуспелите българи. За голяма част от тях светът не е станал по-добро място, въпреки че те са си купили нови коли и къщи и бизнесът им процъфтява.
Изглежда, че в душите цари драматично нещастие, което не може да бъде обяснявано просто с нивата на доходи и потребление.
--------------
Обичайното обяснение на този феномен е фрустрацията на очакванията - настроил си се да живееш по-добре, а се оказва, че разстоянието между очакванията ти и реалността се увеличава. Друго възможно обяснение на този смут в душите е преживяването за загуба на статус и житейска песпектива. Един човек може формално да не е загубил доходите си и дори да ги е увеличил, но е изгубил статуса си и свързания с него символен капитал като социален престиж, лично достойство и пр.
Аз лично смятам, че страданието и нищетата се коренят в изключването на все по-големи групи от възможност за конструктивно социално участие. Липсва преживяване за подреденост, смисъл и перспектива, което винаги произтича от приобщеността на индивида към етична общност и което гарантира психично здраве. На индивидуални нива загубата на смисъл се преживява като интензивно нещастие. Симптом за това се нарастващите разрушителни и себеразрушителни поведения, които далеч не престават в България, въпреки че формално има икономически растеж, увеличение на доходите и по-широка национална перспекива.
- Възможно ли е това да е една от причините на изборите хората да се люшкат от една към друга политическа сила?
- Изследван е начинът, по който хората се отнасят към социалната власт в различните й проявления. Не само политиците, но и хората, които управляват организации, учителите в училище, родителите в семейството и т.н.
----------------
Споделен възглед е, че социалната власт е провалена. Че всеки път, когато се окажеш в позиция, предполагаща упражняване на власт, ти злоупотребяваш с нея. Социалният свят изглежда като мрачно и безнадеждно място, в което се води нескончаема битка за надмощие и всеки, който се е докопал до власт, тутакси се заема да плячкосва и руши. Една модерна и популярна весрия на този древен манихейски възглед е теорията за конспирацията - че има едни лоши и могъщи хора, независимо дали са жидомасони, кагебисти, глобалисти и т.н., които са установили тотален контрол и дърпат конците.
--------------
- Излиза, че българинът има нужда от представата за лошите?
- Напротив, българинът има отчаяна нужда от представата за добрите, но изглежда не е в състояние да я произведе, въплъти и удържи в реалността чрез целенасочено усилие и себепреодоляване. Непоносимо е да живееш с такава конспиративна версия за реалността, но тя е за предпочитане пред абсолютния хаос. По-добре е да има един космат грозен паяк, който седи в дъното на мрежата и плете конците, отколкото да приемеш, че просто няма център на властта, че няма външен спрямо тебе порядък, в който да се положиш. Защото ако изоставиш тази версия, трябва да поставиш под съмнение основни допускания за реалността, да станеш участник в процесите и да поемеш отговорност за случващото се.
- Как си обяснявате апатичността към политиката?
- Ако мислим в категориите на социалното участие, политиката е разпозната като фалшива и провалена форма на участие, в която някакви не много ясни и не много надеждни групи те прилъгват да им делигираш властта за определен период от време, за да злоупотребят с нея. В момента, в който на сцената се втурне новата вълна политически активисти, хората отново се оттеглят в някаква форма на пасивна агресия спрямо овластените и спрямо себе си. Участието в политиката беше като че ли единственото позволено участие в публичността. Ако не се преодолее това оттегляне, ако хората не намерят други форми на участие и не започнат да правят приноси към общото, негативните тенденции само ще се увеличат и ще доведат до натрупване на още фрустрация и мъка.
------------
- Какво е решението?
- Отказът да се гласува за политиците, "защото всички са маскари" е кантраадаптивен отговор. Активният отговор е хората да поемат отговорността за обстоятелствата в собствените си ръце, примерно като се самоорганизират за предприемачески начинания. В изследването, което правихме за конструиране на лидерство в групи по решаване на конкретна задача, единствените хора, които произведоха смислен отговор, бяха тези, които се обединиха около локален предприемачески проект за развитие. Но това не е достатъчно. Ако България се превърне в територия, на която има много малки оазисчета, в които хората се чувстват добре, но оставят публичното да се разпада и да девалвира, развитието ще буксува. Това обрича голяма част от хората да са в позицията на устойчиво губещи и изглежда като лоша безкрайност. Аз очаквам тези, които са сполучили в частните си неща, не говоря за бандитите, да се свързват по конструктивен начин и генерират работно лидерство, което обслужва конкретен проект, а не нарцистичните потребности на самозваните лидери, и да поемат отговорност за по-широки сфери от публичния живот.
--------------
- Споделяте ли виждането на социолозите, че тежкият живот е затвърдил минималистична психика и претенциите на хората са силно занижени?
- От една страна това е прощаване с утопиите и илюзиите, но от друга може да се интерпретира като регрес към оцеляване. То си има и своите икономически измерения. Вероятно хората са уморени да се надяват на чудо и са склонни да виждат реалността в нейните различни изремения. Същевременно мнозина са объркани и обезверени от това, че моделите за справяне, които са наследили, не им вършат работа в променените обстоятелства.
Нужно е много сериозно преосмисляне на всички взети на доверие допускания, с които сме закърмени от нашите родители, учители и други авторитети, и с които удобно сме живели.
Един от начините да се разкаже историята, преходът е как отново и отново се проваляха нови и страшно изобретателни опити да бъде надхитрен императива на промените. Опитвахме се да изимитираме пред света, че се променяме, за да укрепим статуквото, безотговорно пропилявахме ресурсите на промяната, за да ги инвестираме в непромяната. Въпросът е защо винаги вместо да отговорим конструктивно на предизвикателствата на света, влизаме в защитен режим на себеохраняване и наместо да се учим от опита си, произвеждаме имитации и подмени.
Изглежда възможностите за имитация са на път да се изчерпят и под въпрос са поставени десетки заложени в нас модели за справяне чрез неучастие и фалшиво участие. Порочната и корумпираща сделка, върху която се крепеше легитимността на комунизма, беше "гарантирано благополучие срещу отказ от участие". Вече стана ясно, че никой не ти гарантира благополучие, защото се поставяш в зависимост от него. Това постоянно глуповато озъртане за нов патрон, нов закрилник или месия е напълно провалена стратегия.
- Сложихме ли кръст на всички митове?
- Няколко големи мита умряха, но капацитетът да се генерират нови е жив и здрав.
--------------
Това, което най-много ме притеснява е, че българската култура отказва да изостави матрицата на митотворчеството и да премина към обяснения, основани да свидетелства и факти. Българските организации и общности демонстрират смайващо пренебрежение към фактите, не ги изследват задълбочено, не правят усилие да разберат какво се случва и как допринасят за това и да интегрират постигнатото знание в обяснителния модел за реалността.